В същия миг му хрумна нещо глупаво и чудновато:
— Откъде дойде рибата? Пеританите не ходиха на риболов тази заран.
След малко Омаата се обади:
— Ороа ходи за риба.
Той я проследи мислено след излизането й от пещерата. Хвърлила бе трупа на Тими в морето, отишла бе в колибата си, взела бе оттам одеялото, рибата, сухара, и…
Разтвори очи в тъмнината. Това било значи!… Повдигна ръка, плъзна я леко до шията на Омаата и започна да опипва. Шишарките на пандануса се търкулнаха под пръстите му, усети ликото, на което бяха нанизани. Надигна се до тях, помириса ги и вдигна глава:
— Сложила си огърлицата си?
Омаата се сви, чу се съвсем слабо шумолене и нищо повече.
— Омаата…
Никакъв отговор. Той вдигна ръка и погали грамадното лице.
— Омаата.
След малко тя улови кротко с две ръце лицето му и го сложи до шишарките на огърлицата. Той остана за миг неподвижен, облегнал ръка върху гърдите на Омаата. Бодилите дращеха бузата му, той се обърна настрана и вдъхна жадно миризмата им. Усети я как нахлува в него не само през ноздрите, но и през всяка пора на кожата. След миг главата му се изпразни, стените на пещерата изчезнаха, той вървеше по плажа, северозападният вятър шибаше лицето му. Усещаше, че може да хвърчи, ритна властно пясъка, протегна ръце и заплува във въздуха с потръпващи крила.
Петнадесета глава
— Адамо!
Пърсел отвори очи. Пред него беше Итя — права, неподвижна. В пещерата беше почти светло.
Седна. Не успяваше да отлепи напълно клепачите си. Чертите на Итя бяха смътни. Почувствува, че става нещо необикновено. Тя не продумваше. Не се хвърли да го прегръща.
Той опипа около себе си.
— Омаата?
— В селото е — каза тъжно Итя.
— Какво прави?
Итя вдигна рамене.
— Какво може да прави?
Той погледна светлото петно на стената. Слънцето беше вече високо. Дълго бе спал. Премига, зрението му се оправи, погледна Итя, видя израза в очите й.
— Итя!
— Войната свърши — каза беззвучно тя.
Той стана. Отвори уста, но не можа да проговори. Разбра.
— Меани?
Тя гледаше право пред себе си и каза тихо:
— Всички. Всички, освен Тетаити.
Отвърна поглед и добави озлобено:
— Не е ранен дори.
Настъпи мълчание. После Пърсел повтори с детинска настойчивост:
— Меани?
Итя го погледна. Изглеждаше замаян, с отпуснати до тялото ръце, с увиснали рамене. Когато заговори, гласът му беше плачлив, като на дете.
— Меани?
Тя поклати два пъти глава. На Пърсел се стори, че очите му ще изхвръкнат от орбитите, пред тях се спусна черно було, той протегна ръце, падна на колене, после по корем.
— Адамо!
Итя се втурна към него. Обърна го. Беше побелял, със затворени, хлътнали очи. Сложи ухо до сърцето му. То биеше неравномерно.
— Адамо!
Започна да го пляска по бузите. Лицето му трепна, възвърна малко цвета си. Коленичила пред него, разкрачила нозе от двете му страни, тя запляска по-силно и с двете ръце.
Като престана, той отвори уста и каза настойчиво:
— Удряй! Удряй!
Тя поднови пляскането. След миг Пърсел успя да вдигне клепки. Всичко беше мъгляво, неразличимо. После погледна Итя и затвори очи. Леките удари по лицето му продължаваха, той каза шепнешком: „Удряй! Удряй!“ Пляскането по бузите като че улесняваше връщането на кръвта в главата му. Почувствува се по-добре.
Изправи се на лакът, прилошаването премина, а се чувствуваше като пребит. Каза тихо на английски: „Меани е мъртъв.“ Но това не значеше нищо. Не страдаше. Не усещаше нищо. Съзнанието му беше съвършено пусто.
Итя се простря до него и го улови за ръка. Видя, че обръща глава към нея с безизразни очи.
— Как? — запита тихо той.
— Снощи. Другите издебнаха пеританите на мръкване. Убиха главатаря. Плъхчето и Скелетът влязоха в къщата. Стреляха цяла нощ. Другите бяха зад дърветата. И те стреляха. На разсъмване престанаха. Пеританите чакаха дълго, дълго… Като изгря слънцето са си казали: „Отидоха си.“ Плъхчето и Скелетът излязоха от къщата и другите ги убиха.
— Меани?
— Избързал да се приближи до Плъхчето. А Плъхчето не било умряло. Не било съвсем умряло. И стреляло.
Пърсел наведе глава. Да го убие Смъдж! Но не, не усети и подигравката дори. Меани беше мъртъв, нищо повече.
Минаха няколко секунди. Той се бе свил, безволев, оглупял. Не мислеше за нищо.
— Да продължа ли? — запита Итя.