— Да — отвърна тихо той и затвори очи.
Тя заговори пак без никакво вълнение:
— Тетаити отсече главите. После изпрати Раа и Файна в стана да донесат пойните с другите глави. Заби осем копия около къщата на таитяните и забучи на тях трофеите. Тогава жените се развикаха, а той каза: „Защо викате? Вие не сте ми робини, а жени от моето племе. А пък тия бяха чужденци и ни напакостиха.“ Но жените продължиха да викат и Омаата каза: „Щом туряш главите на нашите тане на копия, значи, че се отнасяш с нас като с робини.“ После всички ваинета започнаха в един глас да го укоряват. Тетаити ги изслуша търпеливо, после каза: „Тия хора са чужденци и вдигнаха оръжие срещу нас. Убихме ги в бой и аз украсих входа на дома си с техните глави, за чест и слава, защото се бих добре. Храбро и хитро. И останах жив. А пък те са мъртви. Но вие сте мои сестри. Не ви смятам за робини. Която иска да дойде в моя дом, нека дойде. Ще се отнеса с почит към нея.“ Като рече това, изгледа жените една подир друга. Не ги гледаше както се гледа за игра. Не. Друго беше. Облегнал се бе на пушката си, с нож на пояса. Едър! Внушителен! И жените го гледаха. Тогава Ороа, която и при Скелета пък и при Уили, все играеше по малко с Тетаити, каза: „Махни главата на моя тане от копието и аз ще дойда в къщата ти.“ А Тетаити отвърна със съжаление: „Не може. Такъв е обичаят.“ Всички замълчаха, после само Тайата влезе в къщата му. Като видя това, Ороа каза на подигравка (пък може и защото я беше яд): „Ех, че спечели, човече!“ После всички жени го оставиха, освен Тайата. И Раа и Файна, то се знае.
— Ами ти? — запита Пърсел като вдигна глава.
— И аз си отидох — отвърна тя. Очите й блеснаха за миг. — Тетаити ме повика и каза: „Итя, сестричке, отиваш ли си?“ Аз му отговорих: „Мой тане беше Меани. Не ти. Според мене ти не постъпваш добре.“ А той каза с мрачно лице: „Постъпвам според правото си. Тичай да върнеш Омаата.“ Върнах Омаата, той я погледна в очите и попита: „Къде е Тими?“ Тя не отговори. Тогава той попита: „Къде е Адамо? И защо Ивоа не беше с жените?“ Омаата пак не отговори. Тогава той извика: „Адамо е мой пленник, ама няма да го убия. Кажи му да дойде при мене в къщи.“ Омаата не каза нищо. Тръгна си и като не знаех къде да ида, отидох с нея в къщата й. Ауе, там бяха всички жени! Като видяха Омаата, те се развикаха: „Какво да правим, Омаата?“ Някои плачеха, макар че не бива да се плаче. Други питаха: „Къде е Тими? Къде е Ивоа?“ Трети казваха: „Какво ще прави с Адамо?“ А Омаата каза: „Мълчете! Каза, че няма да убие Адамо.“
Настъпи кратко мълчание и тъй като Пърсел не каза нищо, Итя заговори отново:
— Какво ще правиш?
Той обърна глава към нея и тя забеляза, че лицето му си е възвърнало предишната твърдост.
— Итя — запита най-после Пърсел, — кажи ми истината. Не знаеш ли къде е Ивоа?
— Не.
— А Омаата знае ли?
— Може да знае.
Пърсел стана, опипа панталона си, установи недоволно, че е още мокър, но все пак го обу.
— Слушай — каза той, — ще слезем. Аз ще чакам при смокинята. Ти ще отидеш да потърсиш Омаата.
И добави:
— Но не казвай на другите жени къде съм.
— А на Тетаити какво ще кажа?
— Нищо няма да му кажеш. Ще кажеш, че Омаата ме търси. Тръгвай. Не ме чакай.
Почти бе забравил как топли слънцето, с каква светлина облива света. Премига, залавяше се с две ръце, за да се спусне по стръмнината при изхода на пещерата. Беше жив. Не искаше да мисли за нищо друго.
По главата, по раменете, по нозете си, през мокрия плат, усещаше слънчевата топлина. Целият остров се разстилаше под него като релефна карта — зелен, многоцветен сред тъмносиния Тихи океан. Вдишваше с дробовете си въздуха, минал през вълните, през огъня на селските колиби, през цветята във високата равнина.
Не влезе под смокинята. Събу панталона си, окачи го на един отвесен клон и легна по корем на тревата. След няколко минути се изпоти, но не мръдна, струваше му се, че никога няма да се стопли достатъчно. Няколко облачета се рееха в небето и когато закриваха слънцето, му се струваше, че светлината и топлината ще изчезнат завинаги и островът ще потъне в мрак.
Омаата пристигна след един час. Помислила бе за всичко, носеше му ядене. Той я пресрещна, погледна я, почувствува се някак неловко и взе сухарите от ръцете й, сякаш бързаше да я освободи. Върна се, без да продума, седна под смокинята, но този път на сянка. Усещаше, че раменете му парят.
— Къде е Ивоа?
— Не зная.
Той я погледна. И Омаата добави:
— Къде искаш да бъде, човече?
— Видя ли я снощи?
— Тази сутрин. Като падна Меани, тя изтича, коленичи, после стана и си отиде.
— Къде? В каква посока?
— В твоята къща.
Очевидно. Отишла бе да вземе пушката си. Меани беше мъртъв. Тя не си губеше времето да го оплаква. Щеше да хване гората, за да пази своя тане от Тетаити.