След малко запита:
— Ще ме убие ли Тетаити?
Омаата се бе простряла до него. Облегната на лакът, тя късаше стръкчета трева и ги захапваше едно след друго.
— Каза, че нямало да те убие.
— Не те питам какво е казал.
Тя изръмжа. Как да му обясни? Тетаити нямаше желание да убие именно него. Работата беше по-сложна.
Тъй като Омаата продължаваше да мълчи, Пърсел запита отново:
— Трябва ли да се пазя от него?
— Човек трябва всякога да се пази.
— Както докато беше жив Тими ли?
— Може би не толкова.
И повтори:
— Тетаити каза, че нямало да те убие.
Той търсеше напразно погледа й.
— Може ли Тетаити да каже едно, а да направи друго?…
Омаата вдигна едрите си рамене:
— Като всички главатари.
Той помисли върху отговора и каза:
— Оту не беше такъв.
— В мирно време не беше. Ама на война Оту беше много хитър.
— Войната свърши.
— Ох, чеденце! — извика Омаата като вдигна глава и го озари с блясъка на големите си очи.
После извади всички стръкчета трева от устата си и ги хвърли пред себе си.
— Войната със Скелета свърши. Но има друга война, между Тетаити и жените. И още една, между Тетаити и Адамо…
— Война с мене ли? — извика смаяно Адамо.
Тя изръмжа, легна по корем, подпря с ръце огромното си лице и погледна нежно Пърсел изпод вежди:
— Знаеш ли какво прави сега Тетаити? Довършва па…
— Па на пеританите ли?
Тя кимна.
— Маамаа!
— Не — отвърна замислено Омаата. — Не… Тази сутрин той счупи всички пушки, освен своята. Но на острова има още две пушки. Пушката на Ивоа…
Замълча, навела очи и добави:
— И пушката на Тими.
Пърсел отвърна веднага:
— Аз хвърлих пушката на Тими в кладенеца.
Тя въздъхна, но не каза нищо. Пърсел продължи:
— Дали жените биха дръзнали да убият Тетаити?
Тя изръмжа. По-точно изсумтя недоволно. Все такива груби перитански въпроси! Къде остана доброто държане на Адамо? Погледна го, бял, румен, с голямо червено петно на плещите; не понасяше слънцето, горкото петленце; нищо не разбираше, беше като дете между тях, кого би могъл да разпита? Тя изпита умиление, протегна едрата си ръка и го погали над лакътя. Когато той се обърна, видя погледа му. „Ах, тия небесносини очи! Прозрачни! Прозрачни! Ох, петленцето ми! Ох, Адамо!“
— Жените са обидени — каза най-после тя. — И аз съм много обидена.
— Но такъв е обичаят.
— Не е! — възрази разпалено тя. — След война между едно и също племе не набучват главите на копия.
Последва мълчание. После Пърсел запита:
— А защо той постъпва така?
Омаата вдигна рамене.
— Много мрази пеританите. Опитва се да се радва на победата си. За него тия осем глави…
Махна с ръка и не довърши изречението. Пърсел издаде брадичка. Очите му загледаха студено. Осем глави. Девет с неговата. Всички перитани мъртви. Тетаити наистина би се зарадвал…
Стана и се обърна към Омаата.
— Хайде — каза смело той. — Ти ще отидеш при Тетаити. Ще му кажеш: „Адамо рече: няма да отида в твоята къща, защото не искам да видя на копия главите на пеританите. Адамо каза: да дойде по пладне на пазара: там ще го чакам.“
Тя го погледна за миг мълчаливо. Ауе, как можеха да се променят очите му!
— Ще се върна с тебе в селото — продължи Пърсел. — Ще чакам отговора му у дома си.
Вчера, почти по същото време, бе напуснал Източния булевард и бе тръгнал с жените по Улицата на смокинята!… Сега беше пак там, стигаше вече селото. Вдясно се издигаше къщата на Мезън. Ако вместо да свие на ляво, за да се прибере у дома си, тръгнеше по Източния булевард, щеше да мине покрай всички къщи по ръбовете на ромба… Колко добре бе избрано местоположението на селото! Колко добре бе начертан планът му, с колко любов симетричността му бе замислена, разстоянието между къщите спазено, всички правила на цивилизацията изпълнени едно след друго… Какво прекрасно постижение! Организацията, усилието, творческата воля, усетът за предвидливост, грижата за самозапазване и за предаване имота на потомството — всичко беше великолепно. Само преди няколко месеца на това място нямаше нищо друго, освен дива гора. А сега имаше „пътища“, „булеварди“, почти съвсем прави, всички с надпис и име; имаше пазарен площад с будка, камбана, часовник, с направени от Мак Лауд брезентни щерни; не особено красиви, но солидни къщички; обработени, заградени градинки. Всеки у дома си. Всеки за себе си. Всички самостоятелни. Никой да не иска нищо от другите. Всички врати заключени. По-нагоре, на равнината, собственост на деветимата англичани — девет парцела прекрасна земя, която трябваше да ги храни, а вместо това ги погуби.