Девет ли? Не, не девет, осем. Той можеше, ако пожелае, да заеме парцела, който Мак Лауд му бе отредил. Наведе глава. Устата му съхнеше и горчеше. Единственият англичанин на острова!… Усети, както вървеше редом с Омаата, че тя сложи на рамото му едрата си ръка, когато той забави ход като наближи къщата си. Дълбокият глас отекна глухо до ухото му:
— Не тъжи, Адамо.
Той поклати ядосано глава.
— Не тъжа.
Отдръпна се от нея и продължи да върви. Тя свали ръката си.
Стигнаха пред къщата.
— Отивам — каза важно Омаата.
Остави го, без да го погледне, вирнала глава, източила студено гръб. Той поклати нетърпеливо глава. Ах, тази тяхна докачливост, този проклет церемониал!… Бутна вратата на къщата си и веднага почувствува угризение. Насред стаята се мъдреше, яко и величествено, креслото, което бе направил собственоръчно. Преди да отиде при смокинята, Омаата бе намерила време да му го донесе, за да има нещо да го чака, когато се прибере в колибата си и не намери там Ивоа.
Той излезе в градината и отиде до ибискусовия храсталак. Повика няколко пъти Ивоа. Беше почти сигурен, че тя го следи отнякъде. Знаеше, че няма да излезе от горичката при повикването, но искаше да й покаже, че се безпокои за нея.
Все под впечатлението, че очите на Ивоа се крият зад всеки лист, той отиде до навеса, изми се от глава до пети и грижливо се обръсна. Върна се в къщи, отвори широко плъзгащите се врати, после, усещайки, че го обзема умора, се изтегна на леглото, с очи към светлината. Слънцето беше високо, но Омаата все още не се виждаше.
След малко пристигнаха жените. Не говореха, пристъпваха безшумно по камъните на пътеката. Но преди да прекрачат прага, Пърсел чу особеното шумолене на фустичките от дървесна кора. Влязоха без усмивка, наведоха се една след друга към него, и все така мълчаливи потъркаха буза о неговата. След това се спогледаха и започнаха някакъв бърз, плъзгащ се балет, в който сякаш всяко движение беше строго определено от установени правила на старшинство. Итя, Авапуи и Итиота седнаха на леглото — първата отдясно, втората отляво на Пърсел, третата до нозете му. Ороа и Тумата не поискаха или не посмяха да използуват столчетата и седнаха на пода. А Ваа, след като целуна Пърсел (не бе го правила откато бе станала съпруга на великия главатар), се оттегли и застана права до вратата като гостенка, която бърза и може всеки миг да си тръгне. Всичко това учуди Пърсел. Отдалечаването на Ваа, сдържаността на двете седнали на пода ваинета, спокойната фамилиарност на трите други до него. Най-чудно беше това, че една от тях беше Итиота, вдовицата на Уайт, която бе виждал съвсем нарядко.
Почти четвърт час никой не продума. Тогава пристигна Омаата, погледна одобрително всички и с тържествено-властническо изражение седна също на леглото, в нозете на Пърсел, срещу Итиота.
— И така? — запита Пърсел като се изправи.
— Тетаити те чака.
— Сега ли?
Тя кимна утвърдително.
— Къде?
— Пред вратата на па.
Пърсел я погледна.
— Той ли каза „пред вратата на па?“
— Той. Не иска да дойде на пазара.
— Защо се забави толкова?
Тя мълчеше високомерно, с наведени очи и неподвижно лице. „Очевидно — каза си Пърсел — въпросът ми е бил неуместен. И съвсем излишен. Ясно е, че е ходила да уведоми Ивоа.“
Стана и каза спокойно:
— Ела.
Като стигнаха до Западния булевард, Пърсел я улови за ръка и тръгна по-бързо, за да се отдалечат от жените.
— Слушай — започна той тихо, като наблягаше върху всяка дума. — Не бива да предприемате нищо срещу Тетаити. Нищо.
— Ами ако те задържи в плен?
— Нищо.
— Ами ако те убие? — запита тя твърдо.
Пърсел вдигна поглед. Лицето й беше затворено. Пак му се сърдеше. Той потърка буза о ръката й.
— Не се сърди, моля ти се…
Настъпи мълчание, после тя каза изведнъж с променен глас:
— Ох, петленце, постоянно ме е страх за тебе.
Той стисна още повече ръката й.
— Помни: нищо не бива да се случи с Тетаити.
Тя поклати глава и каза тихо:
— И аз не искам… само че много ме е страх за тебе. Понякога ми се иска да го убия, за да се отърва от страха.
— Не, не — настоя той. — Не бива и да помисляш такова нещо!
И добави:
— И него го е страх.
Тя кимна.
— Вярно е. Той е много храбър, но го е страх. От тази сутрин не оставя оръжието си, дори като работи.
И продължи:
— Работи като луд с жените си. Може да свършат па до довечера.
Щом стигнаха до ъгъла на ромба, Пърсел се спря и каза, без да вдига поглед: