— Върни се при жените.
Очакваше, че ще се възпротиви. Но тя се подчини веднага. Следван на двадесетина метра от жените, той тръгна по Улицата на канарата.
Колкото повече наближаваше къщата на таитяните, толкова повече дърветата се разредяваха, слънцето грееше по-силно, той започна да се поти. Изтри очи с опакото на ръкава си и когато можа да погледне отново по-ясно, забеляза почти привършеното па.
То се издигаше при завоя на пътеката, на четиридесетина метра пред него. Проста дървена ограда, около три метра висока, направена от дълги неогладени колове, забити в земята и вързани в горния си край един за друг. Но тъй като при преминаването на това препятствие щяха да участвуват и нозете, и ръцете на нападателя, докато траеше това гимнастическо упражнение той щеше да бъде обезоръжен и изложен. Дори ако успееха да подпалят това па, построено изцяло от сурово дърво, невъзможно беше да прехвърлят факла зад него, за да подпалят колибата. Разстоянието беше прекалено голямо. Така че па наистина предпазваше от подобна изненада. А като запалеха тук-там огньове в заграденото пространство, през бойниците в стените на колибата биха могли лесно да отблъснат възможните нощни нападения.
Пърсел беше вече на двадесетина метра от па, когато гласът на Тетаити извика:
— Стой!
Пърсел се подчини.
— Кажи на жените да се спрат.
Пърсел се обърна, вдигна длани към жените и им предаде заповедта на Тетаити. В редиците им се чу недоволен шепот, но все пак послушаха.
Пърсел отново се обърна с лице към па. Не виждаше нищо. Никакво лице. Никаква сянка. Междините между коловете бяха запушени с клони на бодливи храсти.
— Ела — чу се гласът на Тетаити.
Пърсел се изправи и тръгна. Двадесет метра. Не повече от двадесет метра. Съвсем изправен, той пристъпваше твърдо, но зад тази привидна твърдост се чувствуваше отпаднал, без сили. „Дали ще чуя поне гърмежа?“ — запита се тревожно той. Задъхваше се. Забеляза, че е притаил дъх. Вдъхна дълбоко и вдигна глава. Усети как мускулите на врата му се опънаха и помисли насмешливо: „Деветата глава, донасям му деветата глава…“
Оградата приближаваше толкова бързо, че той разбра, че е ускорил ход. Опита се да забави крачките си и по усилието, което изпита, разбра колко се е уплашил. Не вървеше към па. Втурнал се бе към него.
Спря се на два метра пред оградата. Щом застана на едно място, краката му затрепераха. След известно време, което му се стори много дълго, па се размърда ненадейно. По-точно една част от него се отдръпна назад и настрана, откривайки вход между два кола. Това безшумно и ненадейно отваряне беше почти зловещо.
— Влез — каза гласът на Тетаити.
— Казах, че не искам да видя главите — отвърна Пърсел.
— Няма да ги видиш.
Какво значеше това? Че не ще има време да ги види ли? Последва мълчание, после, разбрал сякаш какво става в него, Тетаити добави:
— Можеш да влезеш. Нищо няма да ти се случи.
Обещание ли или клопка? Пърсел направи усилие да овладее гласа си и каза:
— Излез ти.
— Не.
— Не съм въоръжен — заяви Пърсел като вдигна ръце.
Не забелязваше нищо зад коловете и шумата, но знаеше, че Тетаити не изпуска из очи нито едно негово движение.
— Не. Не искам да изляза.
Ясно. Страхуваше се от куршума на Ивоа.
— След тая врата има втора — заговори отново Тетаити. — Няма да видиш главите.
Преддверие. По-точно пространство между две шлюзи — за да бъдат задържани посетителите, или уловени в капан нападателите. Тъй като подвижната врата беше слабото място на па, Тетаити бе построил втора преграда зад нея.
— Да си останем по местата — отвърна Пърсел. — Можем да говорим и така.
Настъпи мълчание. После вратата между двата кола се затвори. Само че този път с трясък. Пърсел въздъхна. Може би ще го убие. Времето ще покаже. Но едно беше сигурно: няма да го вземе в плен.
Тетаити започна рязко:
— Къде е Ивоа?
— В горичката.
— Има ли пушка?
Кратка пауза, после Пърсел каза:
— Защо питаш? Знаеш.
— Какво търси с пушка в гората?
— И това знаеш.
Сети се, че отговорът може да се стори двусмислен и добави:
— Страхува се да не ме убиеш.
Почака възражение, но не чу нищо. Беше учуден, почти слисан от резкия, съвсем не таитянски тон на въпросите.
— Къде е Тими? — запита все така кратко и повелително Тетаити.
— Не зная.
В същност това беше вярно. В буквалния смисъл на думата вярно. И, просто да не повярваш, стана му приятно, че излъга само наполовина.
— Къде е пушката му?