Пърсел се поколеба и се ядоса от това колебание.
— Не е у мене.
Глупав отговор. Съвсем подходящ да подхранва подозрения.
— У кого е? — запита веднага Тетаити.
Пърсел се поколеба отново, после каза:
— У никого.
Поправи се:
— У никого, струва ми се.
И това беше глупост. А уговорката още по-голяма глупост.
— У жена ти ли е?
Пърсел вдигна рамене, без да отговори. Какъв високомерен тон, какви груби, прями въпроси! Далеко бяха от церемониала и красноречието при Ману-Файте. Изведнъж Пърсел разбра. Това не беше разговор между равни. А разпит на военнопленник.
В същия миг Тетаити каза:
— Ти си мой пленник и аз имам право да те убия. Но няма да те убия. Вземи една от трите перитански пироги и отплавай с жена си.
Пърсел помълча, преди да отговори. Сякаш занемя.
— Казах, човече — обади се Тетаити.
— Тетаити — заговори най-после Пърсел, — аз не съм вдигал оръжие срещу тебе. А ти все пак казваш: „Ти си мой пленник.“ Каза още: „Няма да те убия.“ Въпреки това ме пращаш да се удавя в морето с жена ми, дъщерята на великия главатар Оту.
Този път Тетаити замълча. Остана равнодушен към доводите на Пърсел, но не и при намека за роднинските връзки на Ивоа. Оту и баща му бяха братя. Ивоа му беше братовчедка, а думите на Пърсел му вменяваха във вина гибелта на Ивоа.
— Пеританите са лоши хора — заяви най-после той със сдържан гняв. — Ти трябва да си заминеш. Но ако сестра ми Ивоа желае, може да остане.
Зложелателството в този израз беше очевидно, защото Тетаити не можеше да се усъмни ни най-малко в решението на Ивоа. Пърсел се отчая. Такава омраза, такова вероломство… Невъзможно беше да се разберат.
— Слушай — каза той, — аз не вдигнах оръжие срещу тебе. Дойдох в стана ти с Ману-Файте. Жена ми е отишла в гората против волята ми. Защо се държиш така с мене?
— Хитър човек си ти — отвърна презрително Тетаити. — Затова си още жив. Но все пак трябва да си вървиш. Не искам перитани на острова.
Настъпи мълчание, после Пърсел каза:
— А какво ще стане, ако откажа да замина?
— Ще те убия — отвърна Тетаити без никакво колебание.
— Сега ли?
— Сега.
Пърсел загледа зорко храстите пред себе си, но не видя нищо, нито святкащ поглед, нито цев на пушка.
— Ако ме убиеш, жените ще се опитат да отмъстят за мене.
Тетаити изръмжа нещо, което можеше да мине за презрение, но не изрече нито дума. Явно беше, че не желае да предизвика жените с приказки, които този перитани би могъл да повтори. „Не иска да ги дразни — помисли Пърсел. — Иначе щеше да ме убие досега.“
Пърсел мълчеше. Страхът бе изчезнал напълно, съзнанието му беше ясно и студено. От няколко секунди страшно се изкушаваше да каже: „Островът е толкова мой, колкото и твой. Аз не съм ничий пленник. И няма да си отида.“ Подобно поведение имаше достойнството, че е откровено, но той все пак се поколеба в последния миг дали да го възприеме. Пред един Мак Лауд не би се колебал. Но Мак Лауд претегляше всяка своя стъпка. Човек можеше да предвиди действията му. А Пърсел не беше така сигурен в поведението на Тетаити. Таитяните бяха способни да постъпват пресметливо. Но не винаги осъществяваха докрай сметките си. Пътьом намираха внезапно по-дълбоки основания да се отклонят от разума. В случая с главите например, въпреки доброто си име, Тетаити не бе постъпил благоразумно. При най-голямо желание да не дразни жените, той ги бе настроил против себе си.
„Ако му се опра — помисли изведнъж Пърсел, — Тетаити е способен да приеме възможността за открито сблъскване с жените само от честолюбие — или за удоволствието да види и моята глава набучена на копие.“
— Добре — каза той твърдо, като изричаше отчетливо всяка сричка. — Ще си отида. Но трябва да ми дадеш време.
— Защо ти трябва време?
— Жена ми е бременна. Не може да роди в пирога сред океана. А преди да заминем, трябва да оправя пирогата.
— Какво ще й правиш?
— Покрив.
— Защо ти е покрив?
— За да запазя жена си и детето си от вятъра.
— Колко време ще ти е нужно?
— Два месеца.
Тетаити наблюдаваше лицето на противника си през процепа на един кол и не знаеше какво да мисли. Олекна му като чу, че Адамо е съгласен да замине. Иначе трябваше да го убие, а в такъв случай, Еатуа да му е на помощ! Жените щяха да се бият като бесни с него! Но виждал ли се е някога такъв маамаа — да туря покрив на пирога? Това беше само хитрост! Средство да печели време. От друга страна жените никога нямаше да пуснат Ивоа, преди да роди.
— Давам ти исканото време — отвърна кратко Тетаити. — Но кажи на жена си да се прибере в къщи.
— Ще й кажа — отвърна след малко Пърсел.
Почака още няколко секунди и тъй като Тетаити продължаваше да мълчи, той се завъртя кръгом и си тръгна.