Щом се върна при жените, каза тихо и бързо: „Ще ви разправя всичко у дома“ и продължи пътя си, последван от ваинетата. Не искаше да създава драми пред стените на па, отдето Тетаити би могъл да ги чуе.
Вървеше бързо. Учудваше се, че се чувствува облекчен, почти радостен. А му предстоеше да се бори с океана, в лодка с осемдесет сантиметра дълбочина!… Но ще се бори и ще сполучи. Откато бе почнала войната, непрестанно го преследваха като дивеч. В океана щеше да бъде сам срещу страхотните ветрове, но ще бъде поне далеко от хората.
Когато най-сетне седна у дома си, сложил ръце върху облегалките на креслото и разтворил широко подвижните врати пред слънцето, Пърсел се почувствува спокоен и в безопасност. Очакваното избухване не стана, може би защото двата месеца се сториха на таитянките толкова далечен срок, че не си струваше да се вайкат още от сега; а може би и поради умората, която започваше да се чувствува в държането им. Лицата им не изразяваха скръб, а само някаква скована неподвижност. Говореха малко и без оживление. При все че бяха плакали сутринта, сълзите им се бяха вече пресушили.
Някогашната веселост припламна за миг само когато Итя каза съвсем сериозно, че Тетаити е тридесетгодишен, следователно е стар и може да умре преди заминаването на Адамо.
Друга случка също внесе известно успокоение. Ваинетата си задаваха главно два въпроса: дали Тетаити щеше да убие Адамо, ако Адамо бе отказал да замине? И дали Адамо бе постъпил разумно, като се бе съгласил да замине? Спорът беше на приключване, когато Ороа изцвили ненадейно и се скара с Ваа, като й каза, че след като бе отговорила с „да“ на първия въпрос, беше глупаво да отговори с „не“ на втория. И наистина, ако Адамо беше убеден, че ще бъде убит, ако не замине, имаше ли смисъл да каже „не“? Тази забележка остана без последствие — Ваа отказа да установи някаква връзка между двата въпроса. Тогава възмутената Ороа я сграбчи за раменете и с пламнал поглед и потръпващи ноздри я раздруса така здраво, че Омаата се развика:
— Ауе! Ваа носи дете!
При тия думи Ваа се разнежи, разплака се, а Ороа й се извини, прегърна я и се залови да я милва и утешава.
Настъпи ново мълчание, по-тъжно и по-тежко от всеки друг път. Омаата стана и каза, че трябва да свършат неотложните работи — да донесат вода и да наловят риба.
Тежък миг настана, когато се преброиха и трябваше да определят кои да отидат за вода. Преди осем месеца от голямата пирога бяха слезли двадесет и седем пътници. През последните три дни четиринадесет души бяха умрели от насилствена смърт: осем перитани, петима таитяни и една таитянка. Така че на острова бяха останали само тринадесет души: един перитани, един таитянин и единадесет ваинета.
Решиха да не искат от Ивоа и Ваа да участвуват в смените за вода. От Тетаити също, защото той нямаше да се съгласи да излезе от па; нито — по единодушно мнение на всички — от Адамо, защото това би означавало да го поставят по-долу от Тетаити. Така че носенето на вода легна върху плещите на една-единствена смяна от осем жени, които трябваше да изпълняват това задължение през ден. При все че не беше никак весело, то бе прието със забележително равнодушие и без никакво роптание.
Като не можеха да използуват Тетаити и за риболов, решиха, поради същите съображения, за запазване на достойнството му, да не натоварват с тая работа и Адамо, а да я възложат на Ороа, която бе научила от Мак Лауд да лови риба по перитански и щеше да предаде това изкуство на другарките, които си избере.
Жилищата създадоха повече грижи, но разискванията бяха така потайни, че Пърсел трябваше да напрегне цялото си внимание, за да може да ги следи. Омаата постави ясно въпроса: щяха ли и занапред да живеят поотделно, всяка в къщата си, или щяха да се съберат по две, дори по три заедно? Всички се спогледаха, но никоя не изглеждаше склонна да се изкаже по принцип върху тоя проблем. Най-после Итя взе думата и заяви, че тъй като няма свой дом, може или да отиде в къщата на бедната Амурея, или, ако някоя я иска, да отиде при нея. Каза това, без да погледне някого, със скромност, която доказваше колко е поправила държането си. Последва доста продължително мълчание с дейни съвещания чрез погледи и кимания, чийто шифър остана неразбираем за Пърсел. После Омаата каза, че ако Итя не се страхува да бъде смазана, когато хазайката й се обърне в леглото си, би се радвала да я вземе при себе си. Все още съкрушена, Ороа каза, че би се грижила с готовност за Ваа, било у дома си, било в къщата на Ваа. „У дома“, отвърна Ваа с тон, от който веднага пролича, че колкото и да е удобна със стенните си шкафове, къщата на Ороа стои много по-долу от нейната. Настъпи ново замълчаване, нови споглеждания, после Авапуи каза, че е готова, „разбира се“, да прибере у дома си Итиота. Това „разбира се“ бе разбрано сякаш от всички, освен от Пърсел. След това настъпи неловкост, защото видяха, че Тумата остана сама. По причини, които Пърсел не можа да отгатне, изглеждаше, че нито Омаата, нито Авапуи могат да приемат още едно лице. Трябваше да мине известно време докато Ороа, заета да се грижи за Ваа, се досети, че на нея се пада да покани Тумата. И го стори с готовност. Но всичко щеше да пропадне, когато Ваа се възпротиви, като заяви, че къщата й била много малка за трима души. Ороа се възмути дотолкова от тия думи, че я сграбчи отново за раменете, с явното намерение пак да я раздруса. Омаата се намеси и разреши с две думи въпроса: нареди Тумата да отиде у Ороа, а Ваа само да нощува там, като стои денем у дома си.