Решиха също да се върнат към общо готвене и да отворят пак общинската пекарня на пазара. Пърсел се запита дали жените ще включат в това снабдяване и Тетаити, но не можа да довърши мисълта си. Въпросът бе решен сам по себе си. Определиха Итиота да носи дела на „ония от па“ (така ги нарекоха тактично). Пърсел се възхити от това решение. То беше не само великодушно, но и хитро — можеше да мине едновременно за доброжелателство и за опипване на почвата.
Той не се намеси нито веднъж и не остана с впечатление, че намесата му се очаква. Явно беше, че на острова се установява женска власт, че жените поемат без шум и без претенции управлението на селището. Всичко стана бързо и разумно, с малко приказки и възможно най-малко свади.
Омаата даде знак за тръгване. Когато всички жени излязоха, Пърсел я задържа на прага. Ваинетата продължиха пътя си, без да се обърнат.
— Омаата — каза той като сниши глас, — искам да видя Ивоа.
Тя погледна горичката пред себе си, но не отговори.
— Чуваш ли? — повтори с едва уловимо нетърпение Пърсел.
— Чувам — отвърна Омаата и спря върху му големите си очи.
Докато траеше събранието, тя беше крайно възбудена. Но сега нещо сякаш угасна в нея, погледът й беше тъжен.
— И така?
— Знам какво ще искаш от Ивоа, човече. Тя няма да се съгласи.
— Кажи й, че искам да я видя.
— Няма да иска.
— Няма да иска ли? — повтори полуобидено, полунедоверчиво Пърсел.
— Няма да иска — отвърна невъзмутимо Омаата. — Защо да те види? За да откаже каквото ще искаш?
— Аз искам нещо разумно.
— Не — отвърна Омаата и поклати глава, втренчила тъжно поглед някъде далеко напред, сякаш да пресече горичката и да проникне до сърцето на Тетаити.
И добави:
— Не. Засега не. По-нататък може би.
— Само аз мога да съдя кога е разумно — каза студено Пърсел.
Омаата наклони глава към него и му се усмихна.
— Ох, петленцето ми, кой познава по-добре таитяните, ти ли или ние?
— Дадох обещание на Тетаити — каза след малко Пърсел.
— Ауе — отвърна Омаата като вдигна грамадните си рамене, — той ще узнае, че Ивоа не се е съгласила да дойде.
— Как ще узнае?
— Ще го кажа пред жените.
Пърсел вдигна очи, съвършено смаян.
— Ти мислиш, Омаата, че някоя от жените… Невъзможно! Той не излиза никога вън от па.
Омаата се поусмихна.
— Не е потребно да излиза.
— Итиота ли?…
— Не, не. Итиота ще му носи ядене. И нищо повече. Ауе, тя мълчи като сом. Затова я избрах.
Пърсел постоя за миг, без да продума, после помисли изведнъж: „Шлюзата. Тя не е само за отбрана. Служи и за приемна. Посетителката ще може да види Тетаити, без да види главите. Честолюбието е пощадено…“
Сложи ръка малко по-нагоре от дебелата китка на Омаата.
— Затова ли предложи жените да нощуват по две в къща?
— И дори по три — каза Омаата.
Ясно. Имаше пред вид тройката от Източния булевард: Тумата, Ороа, Ваа. По-точно Ороа. Ороа, която „още докато беше при Скелета, пък и когато беше с Уили…“ Човек можеше да вярва на Итя: беше добре осведомена. Той каза гласно:
— Ороа ли?
— Ще ти изпратя Итя, чеденце — отвърна Омаата. — Днес тя ще ти донесе яденето.
Обърна му гръб и си отиде. Пърсел не се учуди от това, че тя не отговори на последния му въпрос, но се учуди, че бе казала толкова много неща преди това. Може би за да го накара да се предпазва. Да му подскаже, че всички жени не са безопасни…
След обеда Пърсел поспа. Когато се събуди, забеляза, че Итя бе изчезнала. Натовари на рамо няколко дъски, взе сечивата си и тръгна към залива Блосом. Не бе изминал и петнадесет метра по Източния булевард, когато към него се присъединиха Омаата, Итиота и Авапуи. „Трябва да са ме дебнали — помисли веднага той. — Жилището ми е под добра охрана.“ Ваинетата го освободиха от дъските, биха взели дори сечивата му, ако им бе позволил. Уличката на канарата продължаваше двадесетина метра успоредно с па и Пърсел забеляза, че докато бяха в близост с оградата, жените вървяха между нея и него.