— О, Адамо!
Рамото й престана да се повдига, тя не мръдна вече и Пърсел помисли, че ще заспи, когато изведнъж Итя вдигна глава, протегна се до ухото му и каза шепнешком, учудена и отчаяна:
— О, Адамо, всички измряха!… Всички измряха!…
Изхлипа веднъж-дваж като дете, притисна се до него и каза тихо и жално:
— Искам да се върна в Таити…
След малко усети как се отпуска безволно в ръцете му. Ослуша се — тя дишаше дълбоко и равномерно.
Но сам той не можа да заспи. Чувствуваше се зле, не бе свикнал да спи в затворена стая. Стана, отиде на пръсти до вратата, отвори я, лунната светлина нахлу в стаята и той излезе на прага.
Една исполинска ръка го сграбчи веднага и го повали на земята зад един храст. Беше Омаата. Той не се удари. Поела го бе до себе си.
— Маамаа — смъмра го тя. — Какво търсиш вън?
— Да глътна малко въздух.
— А ще глътнеш някой куршум.
Усети нещо твърдо в ръката й. Опипа го. Беше нож. Тя стоеше на стража до къщата му, свита зад един храст, с оръжие в ръка! По тънката дръжка позна, че е ножът на Тими.
— Омаата…
— По-тихо.
— Мислиш, че ще нападне ли?
— Може и да не нападне. Но все едно. Трябва да те пазим.
— Защо?
— Ако не те пазим, ще го научи. А не бива да се изкушава.
Настъпи мълчание.
— Омаата…
Тя го погледна. Големите й очи светеха с черен блясък. Нищо. Нямаше какво да й каже. Едно „благодаря“ би прозвучало смешно.
— Прибирай се сега — каза тя.
После стана и през цялото време докато той отвори и затвори вратата, тя стоя изправена на прага, между горичката и него.
Шестнадесета глава
Когато се събуди на другия ден, Пърсел си припомни изчислението, което щеше да му позволи да определи дъговата извивка на напречните греди. Отвори плъзгащите се врати, бутна леглото и масата в един ъгъл на стаята, изнесе в градината креслото и трикраките столчета и започна да чертае с тебешир по пода на стаята.
Жените дойдоха един час след изгрев-слънце. Пърсел ги помоли да не влизат. Те заобиколиха колибата през двора и седнаха пред вратите. Никоя не му зададе въпроси, но от обясненията, които си разменяха полугласно, Пърсел разбра, че те не се двоумяха ни най-малко за картината, която рисуваше. Очевидно, тя трябваше да призове върху пирогата закрилата на Еатуа.
Итиота дойде доста късно и разказа за приема, оказан от Тетаити на рибата, която му бе занесла. Както винаги, беше съвсем кратка в приказките си. Посрещнал я в „чакалнята“, приел гозбата, бил много учтив.
Ваинетата я отрупаха с въпроси. С пушка ли бил? Да, с пушка. И с нож? Да, и с нож. Какво изражение имал? Строго. Но нали бе казала „учтиво“? Да, учтиво, много учтиво. Уловил я за раменете, отъркал буза о нейната, не говорел високо, всяко движение било много изискано. А защо бе казала тогава „строго?…“ Да, строго. С бръчки от двете страни на устата (посочва с двата показалеца бръчките), с бръчки на челото (показва ги), със смръщени вежди (представя ги), с вирната глава. Ама как строг? Като главатар ли! Или като неприятел? Итиота се колебае. И като не може да реши сама, представя им как я е посрещнал Тетаити. Мълчание. Споглеждания. Нищо ли не каза?… А, каза. Какво? Говорил ли е! Ауе! А пък тя дори не спомена, че е говорил. Глупава жена! Трябва да й дърпаш думите с кука! Мълчи като сом! Какво каза ли? Вкуси рибата (много изискано) и каза: „Жените от моето племе са сръчни. Знаят каквото са научили. Знаят и това, което не са учили.“ Възклицания. Нямаше съмнение: това беше милувка с думи. Той желае мир! Не, не желае мир, просто е учтив! Ако искаше мир, щеше да прибере главите! Споровете започнаха да се заплитат, когато Итя взе думата. Това не е било милувка за всички. Само за Ороа. А това, което жените са научили и знаят, е риболовът. Но той знае много добре, че за риба ходи Ороа. Ауе! Малката има право! Малката е хитра! Малката е много хитра! Това е било милувка за Ороа!…
При тия думи Ороа се размърда, изцвили, разтърси грива. Може всички да желаят да се помирят с Тетаити. Но тя, не! Ненавижда го! Той е враг! Ще си остане враг, дори ако прибере главите! На мястото на Итиота, ауе, не би му позволила да я прегърне! При тия думи Итиота предложи отсега нататък Ороа да носи риба на ония от па, но Омаата, която наблюдаваше безстрастно как се горещеше Ороа, запази такова красноречиво мълчание, че никой не дръзна да продължи разискванията.
Целия ден около къщата на Пърсел имаше голямо движение и било случайно, било преднамерено, той не бе оставен нито за миг сам. И двата пъти яденето му бе донесено от Авапуи. Трябва да бе получила строги нареждания, защото щом се мръкна и запали доедое, тя затвори веднага плъзгащите се врати.