На 19 май Пърсел нанесе чертежите върху дъските, от които смяташе да прави подпорните греди, и се зае да ги реже с трион. Следобед искаше да вземе повторно една мярка, в която не беше съвсем сигурен, и слезе до залива Блосом, придружен от жените. Както и предния ден, Итя дойде доста късно на плажа. Пристигна със светнали очи, а зачервените й кръгли бузки се бяха надули от вестта, която носеше: Раа напуснала па! Отишла в колибата на Адамо! И разгледала това, което Адамо бил написал на земята и върху нарязаните дъски!…
Навел глава над лодката, Пърсел изслуша Итя, без да продума. От разказа й личеше, че разузнаването се върши усилено и от двете страни. Защото, ако Раа се бе възползувала от отсъствието му, за да се осведоми докъде е стигнала работата, сигурно не случайно Итя следеше кога ще се отвори вратата на па. Пърсел се запита дали тя изпълняваше длъжността на наблюдател през цялото денонощие, или някоя друга ваине я заместваше през нощта. Явно беше във всеки случай, че от 17 май насам друго женско събрание се бе състояло без неговото присъствие и бе взело решения, за които не го бяха осведомили.
Този ден обедът му бе донесен от Итиота. Пърсел се изненада. Никога не бе поддържал приятелски отношения с нея. Впрочем, поради мълчаливия й нрав, мъчно можеше да се поддържа приятелство с Итиота. Още в Таити тя проявяваше необикновена наклонност към мълчание, която се бе засилила под влиянието на Уайт. Когато Пърсел я запита друга ли носи яденето на ония от па, тя отвърна: „Не, занесох им го вече.“ И не каза нищо друго в продължение на двата часа, които прекара с него. Върна се вечерта, запали доедое, без да продума, затвори плъзгащите се врати, седя докато Пърсел четеше, стана щом той стана и легна, когато той си легна.
На другия ден, щом закуси, Пърсел излезе от къщи. Не бе изминал и десет метра, когато от горичката изскочиха Итя и Авапуи. Итя извика:
— Къде отиваш?
— У Омаата.
— Ще ида да й кажа.
И хукна с все сили. Тази бързина накара Пърсел да се замисли. Той ускори ход, Авапуи просто тичаше до него.
Омаата седеше на прага, облегнала гръб на вратата. Нямаше и следа от, Итя.
— Искам да приказвам с тебе. Насаме.
Омаата го погледна. Застанал бе пред нея, дребничък, решителен. Ауе, чудесен беше Адамо, когато се разсърди. Сладостна тръпка полази по снагата й.
— Сами сме, чеденце.
Той се обърна. Авапуи бе изчезнала.
— Вътре.
Тя въздъхна, стана бавно, отвори вратата и го пусна да мине. Стаята беше празна, но вратата към градината беше широко отворена. В дъното на градината започваше горичката с исполинските папрати.
Омаата проследи погледа на Адамо и се усмихна с умиление. Ауе, хитър беше. Отгатнал бе вече.
— Омаата — каза Пърсел, втренчил поглед в градината, — недоволен съм. Жените решават много неща на тоя остров, без да се допитват до мене.
Омаата седна на леглото. Не искаше да остави у него впечатление че смята да надделява с ръста си в разискванията. Настани се удобно, погледна го и вдигна въпросително вежди.
— Например къщата ми се охранява. Не мога да направя една крачка из острова, без да бъда придружаван. Не казвам, че е лошо, но кой е дал заповед?
Тя не отговори. Задоволи се само да повтори мимиката.
— Итя наблюдава вратата на па. Кой е наредил това?
Омаата наведе глава и тъй като Пърсел замълча, тя каза:
— Карай, човече. Продължавай. Много мислиш. Освободи главата си.
Той заговори отново:
— Първия ден яденето ми се носеше от Итя. Завчера от Авапуи. Вчера от Итиота…
— Човече — заяви важно тя, — те са вдовици…
— Нямам пред вид такова нещо — каза Пърсел като отвърна поглед и се заразхожда нетърпеливо из стаята. — Питам те: кой е дал заповед? Кой решава? Защо не се допитват до мене? Така например кой ще ми донесе ядене днес? Ауе, уверен съм, че всички ваинета на острова знаят това! Дори ваинетата на Тетаити! Дори Тетаити! Но Адамо не го знае!
— Аз ще бъда днес — отвърна Омаата.
— Ти ли ще донесеш яденето?
Той замълча, ядът му сякаш мина изведнъж, обърна се към нея, протегна изискано дясната си ръка и каза важно:
— Много ми е приятно, че ще бъдеш ти.
Тя го погледна одобрително. Одобряваше жеста, тона, важното изражение. Докато й се покланяше, обицата на великия главатар Оту се плъзна по бузата му. О, той беше достоен за нея! Достоен беше! Тя устоя на изкушението да стане и да го прегърне.
— А утре? — запита той.