— Итя.
— Вдругиден?
— Авапуи. След нея Итиота. След Итиота аз.
Пърсел замълча.
— Добре — продължи твърдо той, — ето какво искам да зная. Кой е наредил това? Кой избира?
Загледа Омаата в очите и тя каза неохотно:
— И другите три искаха. Но аз казах не.
Тъй като Пърсел мълчеше, тя продължи:
— Тетаити щеше да се почувствува унизен.
Пърсел се замисли след този отговор. Колкото повече мислеше, толкова повече се възхищаваше от мъдростта му.
— Защо пък Итиота? — каза полугласно и някак разсеяно той. — Аз не я познавам.
— Много те обича.
Той сви рамене.
— Откъде знаеш? Тя никога не отваря уста.
— Зная.
— И така — добави след малко той, — значи ти решаваш? Само ти? Ти решаваш всичко?
— Не. Понякога решавам заедно с всичките. Понякога с Ивоа. Понякога с Итя.
— С Итя ли? — запита смаян той.
— Итя е много способна — отвърна Омаата като поклати глава.
Пърсел се поразходи из стаята, после застана отново пред нея и каза, без да повиши тон:
— Отсега нататък, преди да решиш нещо, искам да поговориш с мене.
Тя наведе очи и отвърна покорно:
— Ще стане както искаш.
Пърсел се изненада от бързата победа. Но дали наистина беше победа? Поколеба се за миг, втренчил очи в едрото лице на Омаата. Не, тя бе обещала, не биваше да си дава вид, че се съмнява в думите й. Той тръгна към широко разтворената врата за градината и се спря на прага, загледан в горичката. Представляваше великолепна мишена за стрелец, скрит зад папратите, а Омаата не казваше нищо! Сви рамене, нямаше вече ни най-малко съмнение. После се върна към Омаата и заяви твърдо:
— Искам да видя Ивоа. Чуваш ли? Искам да я видя. Кажи й.
След това добави малко по-меко:
— Довиждане.
И веднага излезе. Но бе разочарован в надеждата да изиграе бдителността на охраната си. Само съставът й беше променен. Итя беше сменена от Итиота. Навярно Итя беше отново на пост пред вратата на па.
Той се върна бързо у дома си и се залови веднага за работа. Рязането на подпорите беше тънка и доста отегчителна задача. Трябваше да поправя няколко пъти една и съща дъска, за да запази чертежа на извивката, а след това да изглади с ренде грапавините по ръбовете. За да увеличи сякаш още повече мъчнотиите, трионът, с който екипажът бе злоупотребявал откато бяха слезли на острова, бе загубил много от зъбците си и понякога се врязваше в дървото. След един час Пърсел се сети, че на Въжения бряг Мак Лауд му бе предложил личните си сечива и реши да ги поиска от вдовицата му.
Остави Авапуи и Итиота пред вратата на Ороа и влезе сам. Когато прекосяваше дворчето пред колибата, забеляза, че прозорчетата са затворени. Отвътре се чуваше глъч от оживени и разгорещени приказки. Изкачи се по стъпалата и вдигна ръка да почука, когато чу острия глас на Ваа: „Трябва да отмъстим за нашите тане! Ауе, не е мъчно да се вмъкнем в па!“ Последва мълчание. Пърсел остана за миг неподвижен, с вдигната ръка и разтуптяно сърце.
Не усети сякаш кога и как реши, защото когато приложи решението, изпита странно чувство, че едва тогава го е взел. Почука на вратата, влезе без да дочака отговор и каза кратко:
— Ела с мене, Ваа.
Ороа, Ваа и Тумата седяха на пода. Погледнаха го втрещено. След малко Ваа стана тежко и тръгна към него. Пърсел я поведе към градинката зад къщата.
— Слушай — подхвърли полугласно той. — Чух какво каза. Трябва да се засрамиш.
Едрото, недодялано лице на Ваа мръдна колкото би мръднал камък.
— Не ме е срам — отвърна тя, втренчила спокойно в очите на Пърсел малките си безизразни очи. — Главатарят на голямата пирога беше добър тане. Длъжна съм да отмъстя за него.
Пърсел я погледна. Упорито ниско чело, широки, плоски бузи, сплеснат нос. Едра брадичка. Отчайващо. Как да вразуми този минерал?
— Не прилича на жена да отмъщава за воин — каза най-после той.
— Прилича — отвърна Ваа и поклати глава. — Щом няма мъже.
Той я изгледа. Не, не беше безочливост. Тя не беше способна дори на безочливост. Мислите й бяха наредени в главата като лешници на катеричка в дървесна хралупа. Вадеше ги една по една, без да ги свързва с някого.
— Тетаити има пушка и кама. А ти какво имаш?
— Кама.
И добави:
— Ще го убия, когато спи.
Той вдигна рамене.
— Няма да изминеш и два метра в па…
— Ще го убия — повтори Ваа.
— Слушай — започна ядосано той, — няма да направиш нищо подобно. Забранявам ти да го направиш. И ти ще ме послушаш.
Тя го гледа цяла секунда. Това, че Адамо можеше да й заповядва, беше нещо ново за нея и тя не знаеше как да постъпи: да се съгласи ли, или да откаже.
Мина още един миг. Очите й се присвиха. Изглеждаше уморена от размисъл.