Пърсел стана зарадван и както вървеше към Ивоа, погледна ръцете й. Те висяха празни. Послушала го бе, но в това послушание личеше отчужденост.
Устремът на Пърсел се пречупи, той се почувствува така натъжен и скован, че не смогваше да заговори. Погледът му мина от ръцете към очите на Ивоа. Същите очи, същото лице, но загубили в един миг цялата си близост.
— Адамо — промълви кротко Ивоа.
Пърсел преглътна. Лицето й беше отслабнало, хлътнало, издутият корем лъщеше, тя сякаш едва се държеше на крака.
— Седни — каза полугласно той.
Заведе я до креслото и започна да се разхожда из стаята. Мълчанието се издигаше като стена помежду им. Тя не се опитваше да го прекрати. Той се чувствуваше тъжен и безпомощен. Трябваше пак да говори, да обяснява, да убеждава! Каква полза? Колко приказки бе изприказвал от осем месеца насам, откато бяха на острова, за да убеждава Мезън, Мак Лауд, Бейкър, таитяните! И все напразно! Обясняваше, обясняваше!… А се сблъскваше със стени!
Най-сетне каза тъжно, без да я поглежда:
— Не искаш ли да върнеш пушката?
— Не.
И добави:
— Не е дошло време.
— Защо?
— Ние мислим, че не е дошло време.
— Кои „ние“?
— Омаата, Итя, аз…
— Защо?
Тя вдигна рамене и отпусна безпомощно дясната си ръка. Той отвърна глава. Все тайни, неизразими неща. Неизказани основания…
— Защо? — повтори той раздразнено. — Войната е свършила от четири дни вече. Тетаити не излиза от па. Трябва да се направи нещо, за да се възстанови доверието.
— Да — отвърна тя. — Вярно е. Но не сега.
— Защо не сега?
Ивоа го погледна. Той не снемаше от нея своите прекрасни, сини перитански очи — сериозни, загрижени. Тя усети, че се разтапя от умиление. Ауе, горкият Адамо! Нещастен беше той с тази ненаситна глава, която питаше непрестанно „защо“…
— Той все още има желание да те убие — отвърна най-после Ивоа.
— Откъде знаеш?
Тя въздъхна. Нямаше край. „Как, защо, как?…“ Горкият Адамо, главата му все повече и повече разпитваше…
— А знаеш ли кога не ще има вече желание да ме убие?
Ивоа го погледна, без да се усмихне. Никой таитянин не разбираше от шега.
— Не — отвърна простодушно тя. — Не зная.
Той се поразходи из стаята и каза, без да я поглежда:
— Добре, предай пушката на Омаата и се върни тук.
Тя поклати отрицателно глава.
— В твоето състояние?
— Аз съм твоя жена — каза с гордост тя. — На мене се пада да те пазя.
Той я погледна бегло и веднага отвърна очи. Ивоа скръсти ръце на скута си и помисли радостно: „Обича ме! Ох, колко ме обича! Иска му се да ме прегърне, да погали корема ми и детето, което е там. Но е сърдит — каза си развеселено тя. — Мисли, че е сърдит… Нали е мъж: не знае какво чувствува.“
— Отивам си сега — каза тя като стана тежко и тръгна към вратата.
Чу го, че прекоси стаята; застанал бе неподвижно зад гърба й и тя помисли: „Сега ще се доближи до мене.“ Сложи полека ръка върху дръжката на вратата, отдръпна се, за да може да я отвори, дори малко повечко, отколкото беше потребно. Но зад нея беше пусто.
— Адамо — полуобърна тя глава.
Той се отзова веднага. Ивоа не се обърна, но усети с цялата си снага, че е зад нея.
— Сложи ръка върху мене — промълви едва чуто тя.
Наведе се назад, издала напред огромния си корем. Почувствува как топлата му длан го погали едва-едва. О, Адамо, о мой тане!
Няколко секунди минаха, после тя повтори сподавено:
— Отивам си сега.
Вратата се затвори и Пърсел остана неподвижен, с наведена глава. Беше пак сам, без да бе сполучил в нещо.
След малко се върна при дъските и се залови за работа. Трионът на Мак Лауд режеше безупречно. Той работи ожесточено до вечерта. Щом престанеше, гърлото му се свиваше. Чувствуваше, че го обзема скръб. Ваинетата стояха целия следобед с него, но той почти не им заговори. Към залез-слънце Омаата му донесе вечерята. Той отиде в навеса, изми се и щом се нахрани, усети, че го наляга умора.
Трябва да бе заспал докато е чел, защото се събуди в леглото си, в обятията на Омаата, сложил глава на гърдите й. Лунната светлина едва нахлуваше през пролуките на плъзгащите се врати. Той затвори отново очи, стори му се, че потъва заднешком в топъл, пухкав мрак. В следния миг беше в Лондон, в някакъв храм. Облечен бе в черни дрехи и тълкуваше библията на вярващите: „Яков се ожени за Лия, после за Рахил. Лия му роди четирима сина…“ Чуваше с изненада собствения си глас, не можеше да го познае, беше важен, носов, напевен. Странно нещо: той беше прав срещу богомолците, а същевременно седеше между тях, гледаше онзи другия пред себе си, слушаше го как говори. Другият казваше: „Като видя, че е безплодна, Рахил даде на Яков за жена прислужницата си Вала. А Лия, като видя, че вече няма да има деца, му даде прислужницата си Зелфа.“ Пърсел гледаше неловко своя двойник; темата беше твърде странна за проповед, съседът му от ляво стискаше пестници в скута си. Беше едър, мършав мъж, с черна превръзка на окото. „И така — заговори пак другият Пърсел, — Яков имаше четири жени и от тия четири жени имаше дванадесет деца.“ „А пък аз ще ти кажа защо разправяш това, проклет измамнико!“ — изкрещя съседът на Пърсел, като стана. Тръгна с широки крачки към проповедника и докато вървеше, смъкна превръзката от окото си. Беше Мак Лауд. Там, дето бе улучил куршумът на Тетаити, на мястото на дясното око, зееше черна дупка. Той застана, дълъг, само кости, обърна към Пърсел единственото си око, извади камата от ножницата и каза провлечено: „Откакто скитам из тоя проклет град, много труд положих да ви пипна, Пърсел. Но сега, щом сме един до друг на борда, маклаудово слово, няма да си отида, докато не ви пратя на дъното!“ „В какво ме обвиняваш?“ — промълви Пърсел. „И таз хубава! — изгърмя Мак Лауд и закри с ръка зеещата дупка на окото си. — Кой е виновен, задето на всички бели на острова отсякоха главите? Вие ни насъскахте едни против други, вие Пърсел, с вашата библия и ангелски преструвки! А сега останахте сам на острова и цялата му земя е ваша! Всичките ми сечива! И всички индианки, все едно Яков ли се наричате или другояче, проклети лицемере!“ Пърсел го видя как се раздвои и се втурна да му забие острието на камата си. Успя да избегне удара и хукна да бяга. Стените изчезнаха. Той тичаше отчаяно. Прекоси горещата полянка, малките палми се появиха и изчезнаха, затича по плажа на залива Блосом. Вцепеняваше се от ужас, огромната сянка на Мак Лауд го настигаше. Изведнъж се намери в пещерата при лодките, започна да тича около една лодка, Мак Лауд подир него, спираха се, надхитряха се като деца, които обикалят около дърво. „Адамо!“ — извика гласът на Тетаити. Пещерата изчезна. Пърсел беше прав сред па, срещу копията, зяпнал от ужас. Позна Джонс и Бейкър, от чиито шии още капеше кръв; Джонс си беше с все същото детинско лице, устната на Бейкър се свиваше от тик; между двете копия се издигаше друго, без глава. Бейкър отвори очи, втренчи ги ядно в Пърсел и каза съвсем ясно: „Това е за вас!“ „Адамо! — извика Ивоа. — Адамо!“ Пърсел се обърна. Тетаити стоеше на десет метра, прав, мрачен, насочил пушка в сърцето му. „Спри! — извика Пърсел, — спри, братко Тетаити!“ Тетаити се усмихна презрително, чу се гърмеж, Пърсел усети, че нечий пестник го блъсна в ребрата.