— Адамо — обади се след малко Ваа.
Той я погледна. Едната й едра ръка беше на бедрото, другата търкаше гърдата. Невъзмутимо, животинско изражение. Но мъничко тревога в погледа.
— Сърдиш ли се, Адамо?
Пак същата тревога. И то заради него! Сякаш бе забравила изведнъж, че е вдовица на велик главатар.
— Не се сърдя.
Тя премисли. Минаха няколко секунди, после каза, като поизправи рамене и снага:
— Днес аз. Утре Итя.
Личеше, че прави почти отчаяно усилие да обясни.
— Защо днес ти? — запита Пърсел.
Лицето на Ваа се разнежи, устните й се разделиха, зъбите светнаха, тя стана почти хубава.
— Ти ме би.
Пърсел я изгледа в недоумение.
— После? — запита той като вдигна вежди.
— Вчера — отвърна тя, с лице преобразено от очарователната усмивка. — Вчера ме би.
Разбра изведнъж. Затова значи Омаата се бе смяла снощи! „Каква жертва принасям за мира!“ Тази мисъл го развесели. Погледна мило Ваа и белите й зъби веднага светнаха. Разположила се малко смутена в креслото, Ваа се усмихваше със спокойното изражение на собственица.
— Тетаити знае — каза тя, когато той се нахрани.
— Знае ли?
— Каквото исках да направя. Ороа отиде. Казала му.
Ороа отиде. Нито сянка от укор. Просто факт. Установяваше един факт. Нещо естествено, като това, че югозападният вятър докарва дъжд. И също така неизбежно.
— Кога?
— Миналата нощ.
Удивително. Тумата не само бе предвидила, че Ороа ще отиде, но бе предвидила още навремето и докога ще може да устои.
— Ти си мой тане — каза Ваа. — Трябва да ме закриляш.
Пърсел я погледна бегло. Може би не беше толкова глупава в същност.
— Ако Тетаити иска да те убие — каза безстрастно той, — ще те закрилям. Но ако иска само да те бие…
Тя сложи на бедрата едрите си ръце и наведе покорно глава. Да. Нека я бие. Да. Редно беше. Нямаше какво да каже против боя.
Стана.
— Отивам си.
Той вдигна вежди.
— Отиваш ли си?
— Аз съм бременна — каза гордо тя.
— О, да — отвърна той като се смути и изчерви. — Разбира се! Разбира се! Върви си!
— Отивам си — повтори Ваа и се заклати към вратата, а дървесинените ивици на фустичката се люшкаха около хълбоците й, докато излизаше величествено.
Два дни минаха без промени. Тетаити не излизаше от па, Ивоа не се виждаше. Единственото ново събитие бяха нощните похождения на Ороа. Тя не се опита да ги скрие. Разправяше словоохотливо, като тупаше с крак и подскачаше. Не влязла в па, а само в преддверието. Докато Тетаити не прибере главата на Скелета от копието, тя го смяташе официално за враг. Междувременно, разбира се, играеше с него. Но не влизаше в къщата му и не го признаваше за тане.
На двадесет и втори, докато слизаше по стръмната пътечка към залива Блосом, Пърсел си изкълчи глезена. Разтриха го и го превързаха. Решиха, че отсега нататък ще обядва в пещерата с лодките и само вечер ще се прибира в колибата си. Ваинетата му направиха на плажа една колиба от клони и шума, където да си почива през горещите часове на деня.
Мълчаливата Итиота му донесе първа обед на плажа и не пожела да остави никому другиму грижата да му помогне при връщането в селото. Щом влязоха в къщи, тя запали всички доедое, настани Пърсел в креслото, подпря крака му на едно трикрако столче, потърси книгата, която той бе оставил на леглото, и му я даде.
Пърсел я гледаше с удоволствие как шета из стаята. Итиота беше единствената таитянка с къси крака, но тези къси крайници допълняха доста добре извънредно тънката й талия и придаваха на долната половина на тялото й една плътна заобленост, която — като поразсъди човек — изглеждаше приятна. Имаше разкошна гръд и мъничка глава, сякаш творецът, изхарчил всичко за снагата, е трябвало да пести при създаването на мозъка. Най-поразителни бяха очите. Вместо да се издигат към слепоочията, като у другите ваинета, те бяха изпъкнали, тесни, свити, по чудно живи. Лицето се спускаше като тънък триъгълник от скулите към брадичката и сред това нежно очертание съвсем правите, но много плътни и подвижни устни изглеждаха някак неестествено внушителни, особено като си помисли човек, че почти никога не се отваряха, за да изрекат някоя дума. При това те непрестанно потръпваха от мусения, свивания и надувания, изразителни като очите на Итиота или начина, по който тя въртеше шия.
Пърсел не можеше да се съсредоточи в четенето. Смущаваше го мълчанието на Итиота. Тя седеше на леглото, облегнала гръб на дървеното табло, разтворила ръце на коленете си и подвила крак. Не бе мръднала, нито проговорила, откато Пърсел бе започнал да чете. Когато вдигаше глава от книгата, не се опитваше да срещне погледа му. Но той знаеше, че е тук. Неподвижна, безгласна, навела очи, тя все пак го караше да чувствува присъствието й.