Пърсел затвори книгата и отиде с накуцване да седне до нея.
— За какво мислиш?
Тя го погледна, изви шия и поклати леко глава:
— За тебе. При тебе съм. За тебе мисля.
— Какво мислиш?
Вдигнала вежди, издула устни, сериозна, тя сви леко рамене:
— Много има да се мисли. Много.
— Не говориш. Защо никога не говориш?
Подобие на усмивка. Само подобие. Извита шия, питащи очи, открити длани. Какъв смисъл има, защо да говори? Нима хората не се разбират и без думи? Чудно нещо. Тя не отваряше уста, а той я разбираше. Всяка мимика беше едно изречение.
— Хайде — каза Пърсел, — бъди мила, кажи ми нещо.
Вдигнала вежди, свила неуверено уста, тя гледаше замислено, някак тревожна:
— Да кажа ли? Какво искаш да ти кажа? Няма нищо за казване.
— Кажи ми нещо — повтори Пърсел. — Каквото искаш. Нещо за мене.
Итиота сякаш събра сили, после вдигна присвитите си очи и каза отчетливо, с дълбок, тъжен, глух глас:
— Ти си добър.
Той я погледна. Мълчанието на Итиота беше действено. Докато мълчеше, изглеждаше очарователна, тайнствена. А щом отвореше уста, казаното придобиваше особено значение. Пърсел се наведе и погали с опакото на дясната си ръка бузата на Итиота. Учуди се. Каква важност си придаде тя, с каква пестеливост на средствата!
Някой почука силно на вратата и един глас каза: „Аз съм. Ороа!“ Пърсел не мръдна, ръката, с която бе погалил бузата на Итиота, стоеше все още на равно с рамото му. Няколко секунди минаха, после плътният глас на Омаата се обади зад стената:
— Можеш да отвориш, Адамо.
Той стана, но Итиота го изпревари. Ороа нахълта в стаята, сякаш я бяха тласнали отвън, с развяна грива, изпъчена гръд, пламнал поглед, и започна веднага да лее цял порой от думи, като се разхождаше така буйно надлъж и нашир, че всички се отдръпваха, за да й правят място.
— Седни, Ороа! — каза настойчиво Пърсел.
Сякаш я дръпна за юздата: тя се спря, разтърси глава, загледа го с ококорени очи и започна да цвили.
— Е, Адамо, е!
— Седни, Ороа! — повтори със същия тон Пърсел. — Седни, моля ти се! Заболя ме глава.
— Е, Адамо, е!
— Горкият Адамо го заболя глава от тебе — каза Омаата.
— Седни! — обади се и Итиота.
Ороа дотолкова се изненада като чу Итиота, че веднага седна.
— Видях Тетаити — заговори почти успокоена тя — и той рече…
Не довърши изречението.
— Какво рече?
— Слушай, човече! — подхвана тя с нов изблик на разпаленост, като понечи да стане. — Да почна отначало. Първата нощ разправям на Тетаити за глупавата Ваа. Той не каза нищо. Втората нощ не каза нищо…
Разтърси рамене и изпъчи гръд:
— Тогава тази нощ се ядосах…
Понечи да стане, но не успя — Омаата протегна дългата си ръка и сложи длан на рамото й.
— И рекох: Адамо е добър. Адамо не позволява на Ваа да те убие. А пък ти седиш в твоето па с пушката и главите. И казваш: „Адамо трябва да замине, инак ще го убия.“ Не си справедлив човек…
Разтърси глава и замълча.
— После? — запита нетърпеливо Пърсел.
— Той ме изслуша сърдито. Ауе, колко беше важен! И аз дори се поуплаших! После каза: „Адамо е перитани. Хитрец е.“
Пърсел отвърна поглед. Разочарован, огорчен. Беше „перитани“. Всичко, което изхождаше от него, беше следователно лошо.
— Тогава — продължи Ороа — аз вече съвсем се разсърдих! И рекох: „Упорити човече! Адамо е много добър! Всички жени го обичат!“ А той сви рамене и рече: „На ваинетата умът е между бедрата…“
Замълча и тупна няколко пъти с десния си крак.
— А пък ти, човече, рекох, седиш връз ума си! Така му рекох в очите! — продължи Ороа и стана изведнъж така неудържимо, че Омаата не успя да й попречи. — Не ме беше страх — продължи да пухти тя и да разтърсва грива, като кълчеше насам-натам хълбоци, сякаш се готви да рита.
После повтори разказа си отначало. Пърсел облегна лакти на коленете си и подпря глава. Обичаше Ороа, но сега не можеше да понася жизнеността й: потискаше го.
— После? — запита Омаата, сграбчи Ороа с грамадната си ръка и я накара да седне.
— Удари ми плесница — заговори по-спокойно Ороа, сякаш допирът на седалището до трикракото столче отне част от устрема й. — Ауе! Каква плесница! Паднах на земята! Ама му я върнах! — добави веднага тя, като разтърси грива и понечи да стане.
Омаата я накара да си седи на мястото.
— Бихме се, бихме се и накрая, като престанахме да се бием — сниши тя глас и наведе свенливо очи, — играхме…
— После? — запита ядосано Пърсел.
— После стана много любезен. Ауе! Очите му святкаха на лунната светлина! А пък аз започнах пак: „Адамо е моа. Адамо никого не е убил. Никога не е носил оръжие.“ Той се намръщи и рече: „Жено, ти си като дъждовните капки.“ И добави: „Ивоа има пушка.“ А пък аз — извика тя в нов изблик на необузданост и почти стана от столчето, — аз рекох: „Човече! Ивоа се страхува, че ще стреляш срещу нейния тане!“ Той помълча, после рече: „Адамо трябва да си върви, ама няма да го убия. Кажи го на Ивоа от името на братанеца на великия главатар Оту…“