Омаата произнесе слово в полза на мира. Когато свърши, пречупи пушката о едно дърво и хвърли парчетата й в нозете на Тетаити. Той даде знак, че ще говори, и след като помълча важно, наистина заговори. Похвали жените за мъдростта им, поздрави ги, че са проявили такова благоразумие. Изказа надежда, че всякога ще бъдат в добри взаимни отношения. Обаче Адамо беше перитани. Адамо трябваше да си замине. Но Тетаити, главатар и син на главатар, бе дал обещание на дъщерята на великия главатар Оту и щеше да изпълни обещанието си: ако Адамо си замине в деня, който сам бе определил, животът му до тоя ден ще бъде табу.
Думата направи голямо впечатление на ваинетата. Никога не бяха допускали, че Тетаити ще отиде дотам. Несъмнено беше, че е удостоил Адамо с това табу заради името на Оту, чиято обица висеше и в тоя миг на ухото на Адамо. Така че Адамо беше два пъти табу: поради обицата, която бе докосвала лицето на великия главатар Оту, и чрез словото на Тетаити, син на главатар и братанец на великия главатар Оту…
След като вълнението стихна, Тетаити взе отново думата. Победил бе потисниците, смяташе се следователно за главатар на острова. На това основание и според обичая се провъзгласяваше сам за табу. Пърсел почувствува, че никой друг освен него не намира това изявление за смешно. То бе посрещнато с важно клатене на глава и одобрителен шепот. После заговори Омаата. Тя изрече безброй учтиви слова, от които се разбра, че уверява Тетаити в почитта и приятелството си. После припомни, без да го подчертава, че според таитянския обичай, никакво табу не се спазва, ако главатарят опетни ръцете си с кръвта на свои хора. Този намек не остана незабелязан. Ивоа беше братовчедка на Тетаити, така че тането на Ивоа можеше да се смята за роднина на новия главатар.
Това ограничение на неговото собствено табу едва ли се понрави на Тетаити. Но той не даде с нищо да се разбере, че е така. Откато се бе провъзгласил за цар на острова, лицето му изглеждаше още по-строго, чертите по-сурови, осанката по-внушителна. Когато Омаата завърши словото си, той повтори своите похвали по няколко различни начина, и тъкмо когато очакваха, че ще се сбогува, помълча, после помоли изведнъж жените да го оставят сам с Адамо.
Настъпи слисване. Тетаити почака невъзмутимо няколко секунди и като видя, че ваинетата не мръдват, с величествено движение подаде пушката си на Раа, а камата на Файна. След това пристъпи бавно и изискано няколко крачки към жените и се спря, по-точно се закова пред тях с празни ръце.
В това движение Пърсел съзря известно комедиантство, но във всяка политика, добра или лоша, има нещо театрално. А сегашната политика беше добра, защото водеше към преговори. Жените се отдалечиха. Пърсел пристъпи на свой ред, с неприятното чувство, че е много по-дребен от таитянина и влага много по-малко изящество в движенията си. А щом излезе от хладната сянка на банановата палма, усети на тила си и слънчевия пек.
По лицето на Тетаити нямаше никакво нахалство или враждебност. Строгите му черти не изразяваха нищо. Когато заговори, Пърсел забеляза, че гласът му не е така сух, както при последния им разговор. Но все пак говореше с кратки изречения, без да си дава труд да бъде красноречив. Не се отнасяше вече със събеседника си като с военнопленник, но не го смяташе и за равен.
— Кога ще бъде готова пирогата? — запита след доста дълго мълчание той.
— След по-малко от месец.
Мълчание. Пърсел усещаше как слънцето припича в тила му. Оловен обръч стягаше главата му.
— Имаш ли нужда от помощ?
— Не. Само когато ще я спускам във водата.
Ново мълчание. Тетаити се отпусна на другия крак, а Пърсел помисли: „Сега вече ще заговори.“
— Къде е Тими?
Пърсел премига. Стана му страшно горещо. Слепоочията му туптяха.
— Мъртъв е.
Изненада се от отговора си. Дали бе решил отдавна, без да го съзнава, че ще трябва да признае всичко пред Тетаити, или постъпи така, защото му беше зле?
— Кой го уби?
— Никой. Уби го собствената му пушка.
Като видя, че Тетаити го гледа втренчено, без да проговори, му разказа злополуката.
— Какво направи трупа?
Пърсел махна неопределено с ръка. Не искаше да намесва и Омаата в разказа си.
— В морето.
Тетаити полузакри очи с тежките си клепачи и каза безучастно:
— Какво направи пушката?
Ясно. Тъкмо това го интересуваше. Тъкмо затова бе поискал да поговори с него. Каква полза, че счупиха пушката на Ивоа, ако в острова имаше някъде още една пушка освен неговата?