— В пещерата има кладенец. Там я хвърлих.
— В коя пещера?
— Дето е ходил Меани.
— Добре — каза Тетаити.
Обърна се кръгом. Пърсел се върна веднага до банановата палма, облегна глава о стъблото и затвори очи. Притъмняло му бе, струваше му се, че главата му ще се пръсне.
Усети хладен полъх до лицето си. Отвори очи. Ивоа му духаше с палмов лист. Усмихна й се.
— По-добре ми е.
Наоколо си чу приятелски шепот. Ауе, горкият Адамо. Не можеше да понася слънце, толкова нежна беше кожата му. Забеляза, че жените стоят все още настрана, сигурно за да му е по-малко задушно.
— Адамо — прошепна до ухото му Ивоа, — какво те попита?
— Къде е пушката на Тими.
— Каза ли му?
— Да.
Ивоа поклати с възхищение глава:
— Хитрец е. Тебе попита…
Като се върна в колибата, Пърсел едва похапна, изтегна се на леглото до Ивоа и потъна в неспокоен сън. Когато се събуди в пет часа с вдървен тил и главоболие, реши въпреки всичко да слезе до плажа. Ивоа настоя да тръгне сам. Тя се чувствуваше уморена, мислеше, че времето за освобождаването й наближава. Авапуи и Итя трябваше да останат при нея.
Пърсел се изненада, че до залива Блосом го придружи само Итиота. Навярно мерките за безопасност бяха прекратени и охраната му разпусната. Когато се появи по криволичещите пътечки на канарата, като накуцваше и се подпираше на ръката на Итиота, ваинетата дотичаха да го посрещнат и той забеляза учудено отсъствието на Омаата.
След като се изкъпа, почувствува, че има достатъчно сили да отиде до пещерата с лодките и да се залови за работа. Беше сам. Понеже слънцето започваше да се скрива зад острова, ваинетата останаха колкото можеха по-близо до морето, за да се порадват по-дълго на слънчевата топлина.
Работеше почти от цял час, когато Омаата се показа пред входа на пещерата. Грамадното и черно тяло се открои върху небесната синева. Пърсел вдигна глава и запита недоволно:
— Къде беше?
Този сърдит тон възхити Омаата. Полюлявайки грамадните си хълбоци, тя влезе в пещерата и застана отдясно на Пърсел, така близко, че почти го докосваше.
— Добре си тук — каза тя. — На хлад.
Пърсел сви рамене и насочи триона нагоре.
— Много е лошо. Има течение.
Вярно беше. В тавана на пещерата имаше голяма пукнатина, отдето нахлуваше въздух отвън, така че той работеше сякаш в комин. Омаата проследи погледа му.
— Ако не ме беше страх, че ще те убие — засмя се тя, — щях да изгоря лодките. Чудесно ще горят!
След малко каза закачливо:
— Бях с Тетаити.
Пърсел не трепна и понеже мълчеше и не вдигаше поглед от работата си, тя добави:
— В твоята пещера.
Той начерта грижливо една линия на гредата, отстрани се малко и започна да реже с триона. Омаата подхвана:
— С Файна, Раа и Тайата…
Пърсел вдигна глава и я изгледа смаян.
— В кладенеца ли слезе?
— Аз държах въжето. Неговите жени ми помагаха.
Остави триона.
— Намери ли я?
Тя кимна. Пърсел я погледна мълчаливо.
— Можеше да я остави в кладенеца. Водата щеше да я разяде.
Омаата сви широките си рамене. Пред входа на пещерата се показа черна сянка. Обърнаха едновременно глави. Беше Тетаити. За пръв път откато бяха свършили боевете, той носеше пушката си на рамо.
— Отивам да поплувам — каза Омаата.
И излезе. Тетаити стоеше неподвижен, втренчил очи в лодката. Виждаше най-после лично работата на Адамо. При все че това беше само началото, личеше, че Адамо работи както бе казал: поставяше покрив на пирогата.
Тетаити отиде от другата страна на лодката, опря ръце о ръба й и загледа Пърсел.
— За пушката — заговори бавно той, — ти ми каза истината.
После замълча.
— И за Тими ми каза истината.
Пърсел сви въпросително вежди, а Тетаити добави:
— Намерих куршума в пещерата. Куршумът е за нашите пушки. Не става за вашите.
Настъпи такова продължително мълчание, че Пърсел се почувствува неудобно. Тетаити стоеше пред него, атлет със строго лице, с тежки полуспуснати клепачи. Може би се дължеше само на осветлението в пещерата, но на Пърсел се стори, че бръчките по челото и от двете страни на устата му бяха станали още по-дълбоки. Какво противоречие между това набраздено, мрачно лице и снагата, която го носеше! Всяко движение на Тетаити изтъкваше мощната му осанка и всеки път, вдигайки поглед, Пърсел срещаше с изненада едно лице, което принадлежеше на човек със съвършено различна възраст. Поразително: глава на зрял мъж върху снага на младеж.
Таитянинът мълчеше, а неловкостта на Пърсел се усилваше с всяка изминала секунда. Не намираше какво да каже. От учтивост не дръзваше да продължи заниманието си. И стоеше прав от другата страна на лодката, с трион в ръка, да гледа Тетаити, да го чака да заговори, чувствувайки се смътно като обвиняем пред съдия.