Полупритворил очи, Тетаити гледаше Пърсел, без да го вижда. Изглеждаше унесен, зает да преповтаря в съзнанието си тъжни мисли и Пърсел усети изведнъж с отчаяние, че цял мир ги разделя. Така недостъпен изглеждаше таитянинът! Нито суров, нито дори враждебен: само далечен.
Ръцете на Тетаити стискаха горния ръб на лодката. Единствен знак, че се вълнува. Пърсел наблюдаваше тревожно това затворено лице. Между него и Тетаити лежаха толкова неправди, толкова недоразумения, толкова трупове! Сърцето му се сви. В този миг му беше почти безразлично, че ще напусне острова, че ще се впусне сред океана, може би срещу смъртта. Истинското поражение беше тази стена помежду им. Тази представа за пеританите, която Тетаити си бе създал. Това презрение. Това осъждане.
— Тогава именно — каза Тетаити — трябваше да дойдеш с нас.
Разтвори широко очи, сякаш се бе изненадал, че е изказал гласно това, а Пърсел запита:
— Кога?
— Когато Скелетът уби Кори и Меоро. Ако бе дошъл с нас, щеше да дойде и Ропати, и Уили. И Джоно. Може би и Жълтокожият. Щяхме да убием Скелета и Плъхчето. Само тях.
Клепачите му полузакриха очите.
— А сега — каза той дрезгаво и глухо — копията стърчат пред къщата ми, но аз не съм щастлив. Ругая ги, но освен за Скелета и Плъхчето, не изпитвам наслада от тия ругатни. Премного свят измря на острова… от моите… от твоите… поради тебе.
— Не, не поради мене — възрази Пърсел. — Поради неправдата.
— Поради тебе! — повтори настойчиво Тетаити. — Поради твоите разбирания на моа!
— Не е добре да се пролива кръв — отвърна твърдо Пърсел.
— Човече — извика Тетаити и вдигна рамене със сдържана ярост, — и аз не обичам да проливам кръв! Но кръвта на потисника трябва да се пролее! Нали знаеш песента: човек трябва да напои свинете си с кръв! Приятно е да гледаш как се лее такава кръв! Тая кръв земята попива с голяма радост! Неправдата, о бойци, е вонящ бурен! Изскубнете го!…
Тетаити замълча, сякаш не си спомняше продължението, после каза с треперещ глас, без да го погледне:
— Ако бе дошъл с нас, Меани щеше да е жив.
Пърсел се облегна с лявата си ръка на лодката, краката му трепереха: „Меани щеше да е жив!“ Припомни си буйното обвинение на Уили: „Поради вас загина Ропати!“ Меани, Ропати… Колко мъртъвци нареждаха пред прага му! Прониза го ужасен страх. Ами ако беше вярно! Ако Тетаити беше прав! Ако той се бе самоизмамвал още отначало! За няколко секунди усети, че главата му се люлее, сякаш бе унищожен смисълът на целия му живот.
— В деня, когато свършиха боевете — заговори изведнъж Тетаити като втренчи упорито поглед в Пърсел, — аз те запитах за Тими и ти ми каза нещо, което не е вярно. Днес каза истината. Защо?
— В оня ден — отговори Пърсел — се страхувах, че ще ме убиеш.
— Не се страхуваше — отвърна веднага Тетаити и добави, като махна изящно с ръка: — Как можеше да се страхуваш, о Ману-Файте?
Пърсел се поклони. Това напомняне беше великодушно.
— А днес — продължи Тетаити като се наведе напред и загледа Пърсел с неопределимо изражение на обвинител — ти ми каза истината. На два пъти. За пушката. И за смъртта на Тими. Защо?
Пърсел помълча, преди да отговори. Ровеше в съзнанието си. Изведнъж му се стори много важно да разкрие истинската си подбуда. Но като се замисли за нея, всичко стана неясно. Виждаше не една, а няколко подбуди, между които трябваше да избира.
— За да имаш доверие в мене — отвърна най-после той.
Тетаити се поизправи, пусна ръце от ръба на лодката, горчивото му набръчкано лице се затвори сякаш още повече. Обърна се настрана и загледа морето, като че не искаше и да знае вече за присъствието на Пърсел.
— Каква полза от това дали ще имам доверие в тебе — каза безучастно той, — щом заминаваш?
Седемнадесета глава
На 16 юни — благоприятен ден след нощта Таматеа (луна, огряваща рибите на залез), Ивоа роди син и го нарече Ропати.
Ваинетата, включително съпругите на Тетаити, не напускаха вече градината на Пърсел. Чакаха търпеливо да им дойде реда да подържат за няколко минути първото дете, родено на острова. Не го целуваха. Само го душеха по таитянски и вдъхваха сладкия мирис на телцето му. Не се насищаха да се радват на цвета му. Имаше таитянски черни очи и коси, но кожата му, много по-светла от тази на Ивоа, имаше цвета на месинг, така че то изглеждаше златно, като кумир.
Пърсел знаеше голямата любов на таитяните към децата, но никога не бе допускал, че целият живот на острова ще се преустрои около Ропати. Починът дойде от Ороа, която заяви, че риболовът не е работа за жена. Защо ще ходи да стои с часове по скалите, докато можеше да стои в градината на Адамо да гледа Ропати и да чака кога ще й дойде ред да го подуши!