Два дни бяха без риба. После Тетаити изпрати да повикат Омаата. В острова имаше само двама мъже: той и Адамо. Адамо трябваше да продължи работата по пирогата си, а Тетаити, главатар на острова, щеше да храни майката на Ропати. След като бе поразмислил, Тетаити навярно бе разбрал, че е неудобно да ходи на риболов с пушка, защото два дни след решението си се помири с жените. Прибра главите на пеританите, постави ги в пойни, а самите пойни предаде на вдовиците, да ги погребат заедно с телата. След това дойде невъоръжен в градината на Ивоа, поиска да види малкия си племенник, полюля го много сръчно, а когато Омаата му го взе, седна важно да си чака отново реда.
Тъй като цялото население на острова стоеше сега в градината на Адамо, изглеждаше по-просто да се хранят общо. Само на Адамо носеха храна в пещерата с лодките, а на Тетаити в па. Всеки ден таитянинът изчезваше от градината на Ивоа, щом наближеше време Адамо да се върне от плажа. Сигурно някоя от жените го следеше кога тръгва, защото Пърсел напразно променяше разписанието си. Ни веднъж не успя да го завари.
Щом Тетаити прибра главите, ваинетата сметнаха, че ги е възмездил за понесената обида. Ороа и Тумата почакаха все пак от приличие няколко дни преди да се преселят в па. Те се настаниха заедно с Раа, Файна и Тайата в долния етаж на просторната къща на таитяните, а Тетаити задържа за себе си горния етаж. Той се прибираше там вечер, вдигаше стълбата и затваряше отвора в пода. През деня стълбата стоеше вързана с верига вън от къщата, а веригата се заключваше с кофа̀р, взет от запасите на Мак Лауд. С друг кофар заключваше вратата за горния етаж. Тези предпазни мерки, от които никой не се възмущаваше, даваха основание да се предполага, че Тетаити крие оръжието си в горното помещение.
Откато се бе родил Ропати, Пърсел тръгваше по-късно за работа и се връщаше по-рано. Би си останал няколко дни в къщи, за да погледа сина си, но не смееше. Страхуваше се да не даде на Тетаити повод да помисли, че иска да забави заминаването си от острова.
Привършваше вече задачата си: завинтваше дъските върху подпорните греди. Макар че възнамеряваше да закове брезент на палубата и върху страничните стени и да го боядиса, за да ги направи колкото е възможно по-непромокаеми, той се стараеше да остави съвсем малко луфт между дъските, така че като се надуят от влагата, да прилепнат напълно една о друга. А това предполагаше едно съвсем точно и мъчно осъществимо сглобяване, като се има пред вид твърдостта на материала, с който разполагаше. Прекрасният дъбов материал на „Блосом“ се бе втвърдил с времето и пробиването на дупка за винт беше нещо много мъчно. Въпреки това, дори като държеше сметка за тези трудности и за забавения темп на работата, Пърсел смяташе, че ще привърши за по-малко от две седмици. Задължението, поето пред Тетаити, щеше да бъде спазено. Щеше да напусне острова на датата, която сам бе определил.
Ропати беше само на десет дни, когато го окъпаха за пръв път в морето. На запад от залива Блосом имаше тясно заливче, почти затворено откъм океана, което се разширяваше към сушата и завършваше в малък циркус, защитен от ветровете чрез една надвиснала скала. При прилив талазите издъхваха тук, спокойни и бистри, върху малък плаж от охров пясък, ситен и приятен за стъпалото, прелестен за окото. Към него именно ваинетата тръгнаха в почти тържествено шествие. Две носеха съд със сладка вода, за да облеят детето след изкъпването. Влязоха до гърди в океана, застанаха в кръг една до друга, протегнаха напред ръце и ги заловиха, за да образуват един плитък басейн. Там Ивоа потопи постепенно Ропати. Дебеличък, мазничък, чувствен, той започна веднага да пляска с ръце и крачета, а набожният шепот на жените докосваше като милувка златистото му телце. Пърсел гледаше сина си зад рамото на Итя. Другите ваинета — които нямаха или досега не бяха имали право да докоснат Ропати — образуваха втори кръг зад първия. С черната къдрава и вече буйна коса, с будни очи, полупритворени поради слънцето, с едва очертана усмивка на устните, Ропати възприемаше понякога благочестиво изражение, което разсмиваше жените. Но смеховете им бяха сдържани, като възклицанията, с които изпращаха всяко негово движение. Пърсел чувствуваше цялото вълнение, стаено зад тази сдържаност. Човек би казал, че това първо окъпване беше някакъв религиозен обред, с който чествуваха едновременно детето, майчинството и радостта, че живеят.