Някаква сянка мина между слънцето и Пърсел. Той вдигна глава. Тетаити. Облегнал ръце върху раменете на Ороа, над която се издигаше с цяла глава, той гледаше детето с наведени очи. За пръв път от три седмици насам Пърсел се озоваваше пред него и сърцето му се разтуптя. Тетаити беше точно срещу него. Биха могли да си стиснат ръце, ако ги протегнат над двата кръга, образувани от жените. Но таитянинът като че не го виждаше. Само прекалената невъзмутимост на лицето му издаваше, че усеща погледа на Пърсел. Пърсел почака доста време, поглеждайки от време на време Ропати, с надежда, че Тетаити ще се възползува от това, за да плъзне бегло поглед към него. Очакването му беше напразно. Тетаити не вдигна ни веднъж очи.
Пърсел се обърна кръгом, излезе от водата, покатери се по скалистия бряг на заливчето и се върна в залива Блосом. Зад себе си, отслабващи постепенно с отдалечаването му, чуваше приглушените, радостни възклицания на жените. Чувствуваше се изключен от тяхното щастие, от техния живот. Влезе в пещерата с лодките и се залови за работа със свито гърло. С държането си Тетаити заявяваше по-красноречиво, отколкото с думи, че за него този перитани не е вече жител на острова, че го смята за заминал.
На другия ден Итиота пристигна в пещерата с лодките към пладне, за да донесе ядене на Пърсел. Когато той се поизправи да й се усмихне, забеляза зад нея Ваа, по-ниска и по-дебела от всеки друг път. Изненада се от присъствието й. Тя не слизаше вече никога до залива Блосом, защото смяташе, че пътеката е много стръмна за сегашното й състояние.
Итиота сложи плодовете и блюдото с риба върху лодката и каза:
— Ще се изкъпя.
И веднага се отдалечи. Пърсел я проследи с поглед, после обърна очи към Ваа. Тя седеше невъзмутимо на една купчина дъски.
— Какво има, Ваа?
— Наби ме — каза след малко тя. — Казвам ти, да знаеш.
— Силно ли?
— Силно. После каза: „Ела в моя дом. Ще бъдеш моя ваине, а детето, което носиш, ще бъде мое.“ Тогава аз му рекох: „Трябва да говоря с Адамо.“ А той рече: „Вярно. Такъв е обичаят. Върви.“
— Аз не познавам тоя обичай — каза Пърсел. — Какво трябва да направя?
— Ако искаш да ме задържиш, отиваш при Тетаити и му казваш: „Ваа е моя ваине.“ Ако не искаш да ме задържиш, казваш: „Добре. Върви при него.“
— А ти — запита Пърсел — какво предпочиташ?
Ваа наведе очи и загледа земята.
— Какво предпочиташ? — повтори Пърсел.
Мълчание.
— Добре — сви рамене той, — щом те иска, върви при него.
Ваа вдигна поглед, очарователната й усмивка се появи веднага.
— Доволна ли си?
— Ауе! Доволна съм!
После добави:
— Много ме би. Не такива плеснички като тебе. Той е велик главатар. Ще бъда жена на велик главатар.
— Когато си замина — забеляза Пърсел, — всички ваинета в острова ще бъдат жени на велик главатар.
— Аз ще бъда жена на велик главатар — повтори упорито Ваа.
Пърсел се усмихна.
— You are a stupid girl, Vaa.
— I am! I am!
— Но много ти върви. Отначало беше жена на главатаря на голямата пирога. После жена на главатаря на острова…
— Аз съм главатарска ваине — отвърна важно Ваа.
Пърсел се усмихна. „Ясно. Бракът с мене беше под достойнството й.“
— Отивам си — каза Ваа.
И напусна пещерата, без дори да кимне. Пърсел я проследи с поглед. Ваине на великия главатар! А само преди няколко седмици искаше да го убие!
Пърсел прекарваше по цял ден в пещерата с лодките, ноздрите му вдишваха постоянно соления морски въздух. Солта и йодът се просмукваха навред и дори току-що нарязаните дъски загубваха твърде скоро приятната си миризма. Това бяха последните му дни на острова. Опитваше се да се съсредоточи в заниманието си и да мисли как ще протече животът им в океана. Но лъхът на сушата го посрещаше всяка вечер щом навлезеше в горичката, на връщане от залива Блосом. Тиаретата и ибискусът цъфтяха по шест месеца в годината, а юни изобилствуваше с цветя, на които не знаеше имената и от десет метра не можеше да различи разнобагрените птичета, прелитащи над тях. Невероятна смесица от ухания. Плочите по пътеката се бяха покрили с пръст и трева, изпъстрена с китки жълтурчета с къси дръжки. Пърсел пристъпваше внимателно, за да не ги стъпче. След грапавината на пясъка и скалите, тревата беше мека и топла за босите му нозе.
Малко по-късно, легнал в тъмнината до Ивоа, Пърсел слушаше дишането на Ропати. Чудни таитянски деца! Никакъв рев! Никакви сълзи! Ропати спеше гол в люлката си, безгласен като здраво животинче. Откато Тетаити го бе обявил за табу, Пърсел спеше пак с широко отворени врати и чакаше с нетърпение луната да излезе от един облак, за да види по-добре Ропати.