Беше им отвратително студено. Ръцете на Пърсел бяха посинели. До бузата си чуваше, че зъбите на Тетаити тракат.
Обърна се към него и му викна на ухото:
— Иди… под покрива… пирогата.
Тетаити поклати отрицателно глава. Светкавиците престанаха, неизказано облекчение беше да не чуват трясъка на мълниите. Макар че югозападният вятър продължаваше да вие и вълните се прехвърляха все така една през друга, Пърсел почувствува за една-две минути необикновен покой и тишина. Но това чувство се разсея и той чу отново вятъра.
Тетаити долепи уста до ухото му:
— Нищо… за ядене?
— Не! — изрева Пърсел.
В тавана се откри пролука, видимостта се подобри, но все пак не се виждаше на повече от двеста метра. Пърсел измъчваше очите си в усилието да различи в мъглата някакво очертание, наподобяващо острова.
Изведнъж ужасно се уплаши. Ами ако вече са го отминали? Ако островът е останал зад тях? Ако при всяко отклонение встрани се отдалечаваха от него? Сърцето му се разтуптя и при все че беше премръзнал от студ, по челото му лъсна пот.
— Тетаити!
Сноп водни пръски го шибна и проникна под платнището. Когато успя да отвори очи, видя пред себе си Тетаити. Лицето му бе побледняло и хлътнало от студ, но все така решително.
— Островът… напред?
— Напред! — извика без колебание Тетаити.
— Защо?
— Напред!…
Тетаити отвори отново уста, но силен пристъп на вятъра отнесе думите му и Пърсел долови само отломки от тях.
— Много… грижи… глава… живи!…
Погледът на Пърсел се върна към кливера. Поправи насоката и втренчи отново поглед в полумрака. Ах, да можеше да види, да види през мъглата! Би трябвало човек да има особено сетиво, за да отгатва близостта на любимите места! Ужасно! Може би щяха да минат на двеста метра от острова и да го пропуснат!
Стисна силно ръката на Тетаити. Имаше право! Живи сме. „Това би трябвало да ми стига!“ Ох, това качество на белите да си представят бъдещето! Да можеше да не мисли, да се примири с настоящето, да се отърве от тревогата!
Всичко потъмня. Пърсел видя ясно как черният облак ги връхлита, изпреварен сякаш от нов дъжд, който наближаваше в гъсти отвесни струи, като копия на нападаща войска. Те се нахвърлиха с невероятна сила върху лодката, цялото небе се раздра и капките, които се забиваха като хиляди игли в главите им, заблъскаха със зловещ трясък палубата и покрива. Всичко потъна в непрогледен, зловещ мрак, но за кратко. Черният свод на облаците просветна, превърна се в сивобелезникава мъгла, видимостта се простираше вече на стотина метра. В същото време над морето се разля бледа жестока светлина и синьо-зелените междини между вълните придобиха отвратителен вид, който смрази Пърсел. Покровът над главите им, толкова нисък, че сякаш докосваше лодката, когато тя се покатерваше по гребена на някоя вълна, се разпадна постепенно на облаци с отровен сиво-зеленикав цвят. Върхът на мачтата започна да фосфоресцира, бурята се разрази изведнъж.
Мълниите бликаха край тях с нечовешки рев и грохот, озарявайки лодката с пресеклива, бяла, непоносима светлина, преди да се потопят във вълните и да начертаят внезапно зелени демонични силуети върху черния фон. Светкавиците валяха със стотици, като дъжд, в най-разнообразни форми — пречупени стрели, пресечени или криви линии, драскулки или паяжини, огромни огнени кълба, оставящи над водата горящи следи, цели участъци от кръв и пламък. Сега Пърсел трепереше не само от студ, но и от страх, а само на няколко сантиметра от себе си можеше да съзре — не вече сиво, но действително побеляло — разстроеното лице на Тетаити.
Трясъкът беше оглушителен, надхвърлящ всичко, което човешкото ухо можеше да понесе. При всеки яростно избухващ и отекващ гръмотевичен залп Пърсел усещаше как тялото му подскача и потреперва, като че самият трясък беше в състояние да го раздроби. Седнал на пейката за рулевия, завързан за лодката като роб в галера, той не виждаше край за мъките си. Всичко беше ужасно, всичко разкъсваше нервите му: югозападният вятър, който шибаше лицето, дъждът, който го бодеше с иглите си, задушаващите морски вълни и шумът, главно шумът, този чудовищен трясък като при свършек на света.
Настъпи няколкосекундно затишие, след това бурята се въззе до нечуван шемет. Пърсел усети, че обляното му във вода лице се вкочанясва, и започна да стене. Тази страхотна какофония не можеше да се сравни с нищо претърпяно досега. Вятърът не беше по-силен, напротив, може би бе поотслабнал, натежнял сякаш от изливащата се на водопади вода. Но шумът! Шумът! Обезумяваше от шума! Светкавици бликаха от всички страни едновременно, като че небето и морето бяха пламнали и Пърсел почувствува съвършено ясно и неотразимо, че светът се свършва. Гръмотевиците се гонеха в страхотно кресчендо. Напомняха срутвания на планини, огромни свличания на пръст, пресъхнали реки, гигантски процепи, разделящи на две цели градове.