Не можеше да понася вече леденобелия блясък на светкавиците, почувствува, че съзнанието му се люшка, скри глава под платнището и затвори очи. Но невероятни видения го преследваха. Виждаше света запратен сред звездите, а докато той летеше там, обезумелият океан бе наводнил земята, отломки от материци плаваха без посока, понесли върху тънка кална кора своите обезумели жители. Планетата се разпадаше като разцепена от слънцето мокра пясъчна топка. Разделяше се на отломки, които падаха като дъжд из пространството, изхвърляйки там безразборно дървета, хора и къщи. После звездите започваха да гаснат една след друга, слънцето се стопяваше, а земята, превърната в огнено ядро, се разлетя в исполински взрив.
Пърсел усещаше през платнището как дъждът чука по главата му и изпитваше глупав страх, че костите на черепа му не ще издържат… Виждаше непрекъснато разцепената, зинала, изпепелена земя… Трябваше нищо да не вижда, нищо да не чува, да се превърне в машина! Присвил очи, за да се спаси от страшния блясък на светкавиците, той се насили да погледне кливера. Извади часовника си. След една минута трябваше да завият на другата страна. Погледна циферблата, после кливера, после пак часовника.
— Тетаити, кливера!
Никакъв отговор. Пърсел повдигна края на платнището и погледна. Тетаити бе затворил очи като слепец, посивялото му лице беше измъчено.
— Кливера! — изрева Пърсел до ухото му.
Една минута никакво помръдване. После Тетаити се измъкна като автомат от торбата, протегна ръце и тръгна опипом из връхлитащите върху лодката вълни, за да промени въжетата на кливера. Върна се превит на две, като газеше из водата в кабинката на рулевия, а косата му пращеше от електричеството на светкавиците. Седна отново на мястото си. При всяка нова гръмотевица подскачаше неудържимо.
Пърсел дишаше все по-мъчно и по-мъчно. Дъждът се лееше от небето като из ведро. Струваше му се, че се намира под водопад. При едно затишие успя да погледне връхлитащата вълна. Смрази се от ужас пред отвратителния й зеленикав цвят. Извърна поглед. Широка светкавица падна от дясната му страна с нечовешки трясък и той усети такива болки в нозете си, та помисли, че мълнията ги е отнесла.
Тетаити извика и Пърсел помисли за миг, че го е ударил гръм. Вкопчил и двете си ръце в пейката, превит на две, скрил чело до рамото на Пърсел, той ревеше. Пърсел едва го чуваше, но усещаше до ръката си диханието му. „Полудял е!“ — помисли той с ужасна тревога и цяла минута се бори с желанието и той да зареве. Преметна крак върху руля, освободи двете ръце на Тетаити и започна да го пляска по бузите. Дъждът беше толкова силен, че чертите на Тетаити бяха замъглени и обезформени. Пърсел почна да го удря по-силно. Отпуснал безволно глава, затворил очи, таитянинът се оставяше да го пляска.
„Не вършеше нищо — помисли изведнъж Пърсел. — Нервите му не издържаха, защото не вършеше нищо.“ Улови с две ръце главата на Тетаити, долепи устни до ухото му и изрева:
— Поеми руля!
Никакъв отговор. Никакъв знак за живот. Лицето на Тетаити беше празно, замаяно. Свършено беше. Шумът бе погубил нервите му. Той чакаше само да умре.
— Поеми руля! — изрева с дива настойчивост Пърсел.
Разтърси с две ръце увисналата глава на Тетаити, започна да го моли, да търка буза о неговата, почти заплака. Накрая се измъкна от платнището, извади ръката на Тетаити и я постави върху руля.
Не забеляза връхлитането на вълната, строполи се, главата му изчезна под водата, помисли: „Потъвам“, дръпна спасителното въже и челото му се чукна о нещо твърдо. Започна да го опипва с ръце. Беше пейката в кабинката на рулевия. Коленичи, опита, се да си поеме дъх. Една светкавица озари лодката, той се сви уплашено. Водата от дъното бе стигнала до пейката. Ако поройният дъжд продължеше, след по-малко от половин час лодката щеше да бъде между две водни бездни. И край…
Той седна от другата страна на руля. Главата на Тетаити се подаваше от платнището. Полузатворените му очи се спряха колебливо върху Пърсел, той отвори уста. Но този път не викаше. Говореше. Крещеше отделни думи. Пърсел не чуваше никакъв звук, но по движението на устните разбра, че Тетаити го назовава по име. Доближи ухо, нечий тъничък, далечен глас каза:
— При… мене.
— Какво? — изрева Пърсел.
— При… мене.
Най-после разбра. Тетаити го викаше да се върне при него под платнището.
Пърсел сложи пръсти до неговите върху руля и си даде вид, че направлява. В погледа на Тетаити като че се върна мъничко увереност. Очите му се спряха на собствената му ръка, после се плъзнаха към кливера и се върнаха на Пърсел. В този миг лодката се изви, но Тетаити оправи посоката й, без дори да погледне към носа.