Пърсел се вмъкна под платнището. Тетаити го прегърна веднага и допря буза о неговата.
Както седеше сега от дясната му страна, Пърсел си даде сметка, че не може да помогне с нищо при насочването на руля. „Пък дори да сбърка пътя!“ — помисли си той като сви рамене. При всяко блясване на светкавица поглеждаше равнището на водата в кабинката. След десет минути лодката ще бъде само една плаваща отломка.
Само няколко минути по-рано той беше обзет от безумна тревога при мисълта, че могат да пропуснат острова. Но сега, след като бяха го вече загубили, мисълта, че може да умре, не му правеше никакво впечатление. Погледна Тетаити. Той направляваше великолепно. Може би го бе разтърсила мълнията? Лицето му беше спокойно и съсредоточено под поройния дъжд.
Пърсел се чувствуваше слаб, апатичен. Две огромни вълни го разтърсиха една след друга. Стисна устни. Да се бори, да се бори докрай! Извади часовника си. Още три минути докато дойде време да завият. Засмя се: последен завой! Изведнъж престана да вижда циферблата, в съзнанието му настъпи пустота, усети студенината на метала до ухото си и разбра какво прави. Това беше детинщина, не приличаше на нещо сериозно. И все пак, въпреки всичко, се ослушваше. С поразителна сила и яснота сред развихрените стихии тиктакането продължаваше неуморно, разсичайки времето на малки правилни късчета, като че то принадлежеше на човека. Изпита необикновено чувство на сигурност. Глупаво и чудесно беше това слабо чукане до ухото му. Този живот. Помисли: „Полудявам.“ Но стиснал часовника в ръка, от която струеше вода, със зашеметена от шума глава, притворил очи, той слушаше.
Дъждът престана. Пърсел се плъзна веднага вън от платнището и започна да изгребва водата. Не изпитваше нито облекчение, нито надежда. Нещо трябваше да се направи. И той го правеше.
Тетаити го смени и в продължение на половин час те изхвърляха един след друг водата от дъното на лодката. Бяха така изтощени, че не можеха да разменят нито дума. От страх да не изтърват кофата през борда, те я завързваха с въже за китката си. Но някоя огромна вълна унищожаваше понякога в миг петминутни усилия. Те не й обръщаха внимание. Постепенно надвиваха на водата.
Видимостта се подобри. Намираха се отново в белезникав, мъгляв участък. На Пърсел се стори, че бе преживял вече нещо подобно. Споменът за живота му в острова се бе заличил. Имаше чувство, че от години се намира в тази лодка, гладен, треперещ от студ, блъскан от вълните.
Седеше пред руля и гледаше как Тетаити изгребва водата. Таитянинът беше с лице към него — разкрачен, облегнал прасци о пейката, а спасителното въже се виеше като змия във водата пред нозете му. Едрата му снага се огъваше, дългите ръце се протягаха, и със същото леко движение, с което потапяше кофата в кабинката на рулевия, той запращаше съдържанието й по посока на вятъра. От време на време вдигаше поглед към Пърсел, за да се увери, че е все още в лодката.
Тетаити изпразни кофата през левия борд и се спря. Пърсел проследи погледа му. В белезникавия облак, който скриваше всичко наоколо им, малко над водата се очертаваше кръгло петно, чиято вътрешност беше по-бяла и лъскава от краищата. Така би изглеждало слънце, не успяло да пробие гъста мъгла. Но слънцето сигурно не беше толкова ниско до кръгозора. Едва бе минало обед.
Пърсел стана и облегна коляно о пейката на рулевия. Ясното петно се бе появило откъм левия борд и ако се съдеше по посоката на вълните, южно от тях. Не беше кръгло, както му се бе сторило отначало, а продълговато. По-точно, изглеждаше като че ту се издига, ту спада. Във време на буря небето често представя необичайни оптически явления, но те се движат, изменят се, изчезват. Това петно не изчезваше и не се местеше.
Тетаити започна отново да изгребва водата, а Пърсел пак седна. Трепереше от студ. Беше като замаян, обзет от странни спомени.
— Огън! — изрева Тетаити.
Пърсел стана с разтуптяно сърце и загледа наоколо си, без да разбира.
Тетаити се втурна към него, без да забелязва, че кофата, вързана за китката му, подскачаше отзад и се удряше в ръбовете на лодката.
— Огън!
Улови Пърсел за раменете и го раздруса. Кофата се блъсна в нозете на Пърсел и той я хвана за дръжката. Стори му се изведнъж много важно да прекрати безредното люшкане на кофата.
— Огън! — извика Тетаити като го разтърси с всички сили.
Една огромна вълна ги връхлетя и повали на пейката. Пърсел се изправи, изкашли се и отвори очи. Светлото петно! Сякаш було се разкъса. Жените бяха запалили огън на плажа! Островът беше пред тях!