— Какъв шум?
— Всякакъв.
И добави, без Пърсел да съумее да разбере шегува ли се, или не:
— Щом не разбираш какво шуми, тупапау е.
— И денем ли?
— И денем.
— Тишина! — извика изведнъж Пърсел.
Всички се сковаха и притаиха дъх. Блестящите безгласни птици продължаваха да прехвръкват около тях, не се чуваше нищо друго освен мекото пляскане на крилата им.
— Виждаш ли, Меани — каза Пърсел, — и тупапау са заминали от тук. Тръгнали са подир пирогите, когато островитяните са отплавали.
— Възможно е — отвърна Меани. — А може и да мълчат, защото ги е страх.
— Какво? — запита смаяно Пърсел. — И тупапау ли се страхуват? От кого?
— Ами че от хората — отвърна Меани и очите му светнаха лукаво.
— Утешително е да чуе човек, че страхът е взаимен — каза Пърсел.
Очите на Меани святкаха закачливо. „Не вярва нито дума от това, което говори“ — помисли Пърсел.
— Тупапау мълчат, защото ги е страх от Джоно — забеляза Итя като се изправи, без да пусне ръката на Пърсел. — Джоно е много страшен. Сигурна съм, че тупапау от тоя остров не са виждали никога човек като Джоно.
— О, девойко каменохвъргачко — възрази Меани, — как могат тупапау да видят Джоно, като нямат очи?
— Кой ти каза, че нямат очи? — запита Итя.
— Ако имаха очи, щеше да ги видиш. Разхождаш се например в гората и изведнъж между листата две големи очи са се втренчили в тебе…
— Да ме пази Еатуа! — отвърна Итя и притисна ръката на Пърсел до бузата си. — Не ще посмея вече да се разхождам сама из гората.
— Аз ще те придружавам — каза Меани.
Ивоа се разсмя.
— Престани да я закачаш, братко!
— И аз мисля — обади се гордо Омаата, — че тупапау ги е страх от Джоно. Джоно е наистина много страшен. Едър като акула и обрасъл с червени косми.
— Вярно — потвърди Итя. — С Джоно не ме е страх. Дори в непознат остров.
— Дори в гората — добави Ивоа.
— Джоно е планина човек — каза Итя като повиши глас. — И е червен.
Пърсел ги гледаше усмихнат. Тия хора можеха наистина да се забавляват с всичко: явно беше, че таитянките се преструват на уплашени, за да могат след това да се успокоят.
Той погледна слънцето, освободи ръката си от ръцете на Итя, стана, наведе се и взе пушката си. Хънт и Меани го последваха.
— Ами Авапуи? — запита Итя.
Пърсел махна с ръка, а Меани каза закачливо:
— Ела с мене да я търсим.
— Не — отвърна Итя. — Ще остана с Адамо.
След малко Пърсел настигна Меани, който вървеше начело на дружината.
— Как ти се струва островът, Меани?
— Не е добър — отвърна без колебание Меани. — Плодороден, но не е добър.
— Защо?
— Първо — започна Меани като вдигна показалеца и средния пръст на дясната си ръка — няма лагуна. Не ще може да се лови риба при лошо време. После, заради посевите и сянката ще трябва да построим колибите на север, а пък реката е в другия край на острова. За вода ще трябва да се ходи всеки ден — един час за отиване, един час за връщане.
— Да — съгласи се Пърсел, — прав си.
Погледна Меани и остана поразен от умното му изражение. Какво чудно лице имаше! Едновременно мъжествено и женствено, засмяно и веднага след това замислено. Мезън смяташе таитяните за деца, но не бе успял — като Меани — да забележи още от пръв поглед несгодите на острова.
— Ще съжаляваш, че тръгна с мене — каза след малко Пърсел.
Меани се обърна към него и каза дълбокомислено:
— По-добре на този остров с приятеля ми, отколкото в Таити без приятеля ми.
Пърсел се почувствува неловко. „Глупак съм — каза си веднага той. — В Англия не е прието човек да изразява чувствата си, а още по-малко да ги изразява красноречиво. Но как да се усъмня в искреността на Меани? Той напусна острова си заради мене.“
Чу, че Меани се смее до него и вдигна глава.
— Неловко ти е — каза Меани. — Знаеш, че казвам истината, а пък ти е неловко.
— Пеританите не изказват тия неща — каза Пърсел като се изчерви.
— Зная — отвърна Меани и сложи лявата си ръка на рамото му. — Не казват каквото трябва да се каже. А каквото трябва да се прави… — той се разсмя — правят го, ама се мръщят.
Пърсел се засмя, Меани също. Добре се чувствуваха като вървяха рамо до рамо под смесените сенки на гъсталака.
Пърсел се обърна, усмихна се на Ивоа и продължи хода си, отнасяйки в съзнанието си големите й сини очи, които тя не снемаше от него. Когато дружината тръгваше сутринта, останалите на борда таитянки приготвяха за задушаване едно диво прасе и Пърсел усети приятната миризма на горящи дърва. Стомахът му се присви и го накара да ускори ход. Почувствува се изведнъж подмладен, оживен, гърдите му бяха изпълнени с чист въздух, беше така радостен и в добро настроение, щото му се струваше, че не върви, а хвърчи. От време на време рамото му опираше о рамото на Меани и от този допир по тялото му се разливаше приятна топлина. Островът беше хубав, благоуханен, изпъстрен с птици. Нов свят се разкриваше пред тях. Той се огледа наоколо си с радостта на собственик.