Пърсел взе брадвата, която стоеше до стената под кухненския навес и я подаде на Джонсън. Старият пое брадвата, окачи я на мършавата си ръка, а с другата започна да търка брадата си. Не се решаваше да си тръгне.
— Лейтенанте — добави все така плахо той, — казаха ми, че имате хубава стряха.
— Какво? — учуди се Пърсел. — Не си ли я видял? Мислех, че откато…
Джонсън не мръдваше, а избелелите му и малко сълзливи сини очи минаваха от предмет на предмет, без да се спрат някъде. Имаше изпъкнало чело, голям нос с брадавица на върха, а бузите на керемиденото му лице бяха изпъстрени със синьо-червени петна, които прояждаха белите косми на брадата.
— Мога ли да я видя? — запита най-после той с блуждаещ поглед.
— Разбира се — отвърна Пърсел.
И го отведе зад колибата, в градината си; започна да разбира — Джонсън не искаше да го видят от Западния булевард, че разговаря с него.
— Добре сте тук, лейтенанте — каза той. — Сам сте си. Само гората и планината.
Пърсел го погледна и зачака.
— Лейтенанте — подхвана Джонсън, — искам да ви помоля за нещо.
— Казвай.
— Лейтенанте — продължи Джонсън с дрезгавия си глас, — не искам да бъда неучтив към вас, особено след като се държахте така при смъртта на Джими…
Той млъкна, погледна към върха на планината и каза на един дъх, сякаш беше приготвил отдавна думите си:
— Лейтенанте, ще ми позволите ли да не ви наричам вече лейтенант?
Пърсел се разсмя. Това ли било!
— А как искаш да ме наричаш? — запита със смях.
— О, не става дума за мене — отвърна Джонсън и сложи брадвата до гърдите си, сякаш искаше да се защити. — На мене никога не би ми минало и през ум!… Събраха се — продължи той смутено, — гласуваха и решиха да не ви наричат вече според чина ви… мистър Мезън и вас.
— Гласувахте ли?… — смая се Пърсел. — Къде?
— Под смокинята, лейтенанте. Вчера, след като се наобядвахме. Така да се каже, не сте ни вече офицери, мистър Мезън и вие. Всички гласуваха за.
— И ти ли, Джонсън? — запита равнодушно Пърсел.
— И аз.
Пърсел не продума. Джонсън прокара едрата си червена ръка по острието на брадвата и подхвана с продран глас:
— Трябва да ме разберете. Не смея да тръгна против тях. Стар съм, нямам вече сили, а пък и тук е като на „Блосом“ — едва ме търпят.
Пърсел отвърна глава. Смиреният тон на Джонсън му беше неприятен.
— В същност — каза след малко той — защо пък ще се отнасяте с нас като с офицери? Нямаме вече такава длъжност.
Джонсън се опули.
— Точно така каза и Мак Лауд, лейтенанте — прошепна полугласно той, смаян, че чува същия довод и от устата на един от засегнатите.
После добави:
— Не мислех, че ще погледнете така, лейтенанте.
— Пърсел.
— Извинете?
— Пърсел. Няма „лейтенант“. Пърсел.
— Да, лейтенанте — каза Джонсън.
Пърсел се разсмя, Джонсън също се позасмя дрезгаво и невесело след него.
— Благодаря за брадвата — прибави той като се обърна.
Пърсел го погледна. Джонсън си тръгна с накуцване, като влачеше левия си крак и носеше брадвата окачена на мършавата си ръка. Прегърбен, изтощен, страхлив. Никак не беше за това приключение.
— Джонсън! — повика го тихо Пърсел.
Джонсън се спря и се обърна. Зачака. Застанал бе почти мирно.
— Доколкото разбирам — каза Пърсел като се приближи, — животът ти с другите на борда не е бил лек.
— Трябва да разберете — започна Джонсън с наведени очи. — Аз съм стар, имам тия пъпки по лицето, а сила колкото едно пиле. То се знае, че няма да ме зачитат.
— Тогава — каза Пърсел, като сви вежди — защо, дявол да те вземе, тръгна с тях, вместо да останеш в Таити? Ти не си от бунтовниците. Не те заплашваше никаква опасност, ако останеш.
Настъпи мълчание. Джонсън вдигна свободната си ръка към брадичката и потърка редките косми на бялата си брада. Сълзливите му сини очи гледаха големия нос.
— Как да кажа — заговори той и вдигна неочаквано глава с едно почти предизвикателно изражение — просто не искам да се върна в Англия. Всекиму може да се случи да сбърка нещо на младини, така ли е?
— И ти ли си сбъркал нещо?
— На младини — отвърна Джонсън и загледа пак носа си. — Лейтенанте — продължи той като повиши внезапно глас, — искам да знам право ли е, като съм сбъркал веднъж, да търпя наказание за през целия си проклет живот?
— Зависи — отвърна Пърсел. — Зависи дали си нанесъл с постъпката си голяма пакост някому.
Джонсън поразмисли малко и заключи:
— Най-много навредих на себе си.
Той се унесе, сякаш миналите събития нахлуха наведнъж в съзнанието му. В един миг се изчерви до уши, жилите на челото и слепоочията му се надуха обезпокоително, главата му щеше като че ли да се пръсне под напора на спомените.