— Отива на изток — каза най-после Мезън. — Не се насочва към нас.
Но всички знаеха, че това не значи нищо. Островът не беше нанесен върху никоя карта. Капитанът на платнохода сигурно щеше да поиска да го разузнае.
Мезън свали далекогледа, взе го в лявата си ръка, а с дясната започна да търка дясното си око. Това негово движение беше така познато на Пърсел, че той просто се учуди като го видя да го повтаря в такъв момент.
Мезън престана да търка окото си и подаде далекогледа на Пърсел. И това беше част от обичайните действия.
— Мистър Пърсел — запита спокойно Мезън, — забелязвате ли флага му?
Ръцете на Пърсел се бяха изпотили върху далекогледа, той не успяваше да се съсредоточи, за да различи цветовете. После в гърлото му сякаш застана буца и той промълви едва чуто:
— Плава под британски флаг. Фрегата е.
— Далекогледът! — каза беззвучно Мезън.
Просто му го грабна от ръцете. Пърсел закри с дясната длан окото си, а когато я отстрани, видя, че хората гледат тревожно и нетърпеливо не платнохода, а Мезън.
— Вярно — потвърди Мезън.
Настана внезапно раздвижване, мълчанието беше почти непоносимо.
— Лейтенанте — обърна се Бейкър към Пърсел, — мислите ли, че нас търси?
Пърсел го погледна. Мургавото приятно лице на уелшеца изглеждаше невъзмутимо, но Пърсел забеляза, че някакъв едва видим тик подръпваше всяка секунда долната му устна. Пърсел не знаеше какво да отговори. Усещаше, че нозете му не държат и се опитваше да изпъне мускулите си, за да овладее това потреперване.
— Малко ме е грижа нас ли търси или другиго — избухна неочаквано Мак Лауд.
Адамовата ябълка подскочи в тънката му шия, когато добави:
— Знам само, че когото и да търси, нас ще намери!
Никой вече не продума. Фрегата! Как ще се борят с фрегата! Пърсел погледна моряците. Всички бяха побледнели под загара, но никой, с изключение на Смъдж, не изглеждаше да се страхува. Смъдж въртеше очи, долната му устна бе увиснала, той търкаше непрестанно ръце една в друга.
Пърсел седна в подножието на една малка палма. Беше по панталон и риза и не се чувствуваше много удобно. Духаше доста силен северозападен вятър, а пък храстите на изток от канарата бяха толкова гъсти, че не пропускаха слънцето. Пъхна ръце в джобовете си, сви рамене напред и изпъна гръб. В същия миг забеляза нозете си. Те трепереха.
Той преглътна слюнката си и се огледа. Никой не го гледаше. Всички погледи бяха втренчени към морето. После си пое дълбоко дъх, облегна се на лакът върху пръстта и напипа пушки. В острова имаше двойно повече оръжие, отколкото хора и Мезън бе накарал да наредят върху дървета запасните пушки, за да не стоят направо на земята.
— Внимавайте — каза Бейкър като проследи погледа на Пърсел, — пълни са.
Пърсел вдигна рамене. Безумие! С пушки срещу фрегата! Лично той за нищо на света нямаше да стреля срещу когото и да е. Взе пушката, която бе докоснал с ръка, сложи я на коленете си и започна изведнъж да я разглежда най-внимателно. Колко жалко, че оръжието имаше такова противочовешко предназначение! Беше прекрасно. Прикладът му беше плътен, изработен от красиво полирано дърво, а металическата цев лъщеше с успокоителен матов блясък. Пърсел поглади приклада и усети с наслада тежестта на оръжието върху нозете си. „Разбирам, че може да се обича пушка — помисли той, — тя е нещо изящно и мъжествено.“ Хората, измислили тая адска вещ, бяха съумели да й придадат и прелест. Той галеше оръжието върху коленете си: усещаше го как тежи плътно, топло, дружеско. Нозете му бяха престанали да треперят.
Мезън свали далекогледа, изгледа хората си и каза беззвучно:
— Насочи се към нас.
Няколко секунди никой не се обади, после Мак Лауд каза полугласно:
— Спукана ни е работата.
Всички погледи се обърнаха към него. Тогава той направи с ръка движение, като че надява на врата си примка, вдигна нагоре края на въображаемото въже, изкриви глава встрани, оплези език и облещи очи. Тъй като Мак Лауд изобщо приличаше на мъртвец, това кривене имаше голям успех. Хората извърнаха глави. Мезън се изчерви, премига, наведе чело напред и каза, без да поглежда никого, но с такава сила, сякаш думите му избухваха една след друга:
— Мене няма да ме пипнат жив!
Когато вдигна глава, прочете в очите на хората си, че решението му е намерило отзвук и в техните сърца. „Аз съм техен началник — помисли гордо той — и те очакват да ги спася.“
— Капитане — обади се Пърсел, — мога ли да взема далекогледа?
Мезън му го подаде, забеляза оръжието върху коленете на Пърсел и помисли: „Дори Пърсел, дори това агне…“ Обзе го чувство на гордост. Стори му се, че островът е голям кораб, а той е негов капитан и се нахвърля срещу фрегатата, за да я разцепи на две. Никога не бе чувствувал живота си така пълноценен. „Да унищожа фрегатата! — помисли яростно той. — Какво значение има, че ще ме убият! Да я унищожа! Само нейната гибел има значение!“