— Дявол да го вземе — заговори най-после Мак Лауд, — нямаше да е лош планът ви, Пърсел, ако не беше тоя проклет скелет на „Блосом“ на пясъка с написаното на кърмата име, което капитанът на фрегатата може да види с далекогледа си от двадесет минути разстояние. А щом това копиле го види, вярвайте ми, синчета, ще почне да се пита за едно, за друго. И кой знае дали ще повярва, че черните островитяни са изпотрепали момчетата от „Блосом“. В такъв случай няма да се учудя, ако настои да ни намери, дори ако черните вземат да му търкалят камъни по главата.
— Тогава? — каза Смъдж.
— Тогава — продължи Мак Лауд, — ето какво ще кажа аз: да постъпим отначало както казва Пърсел, но ако момчетата от фрегатата упорствуват, да се шмугнем с жените, храните и пушките в храстите из планината.
Той замълча, подуши вятъра и хвърли поглед към морето. Северозападният вятър бе захладял още повече; или само така му се струваше?
— Защо из планината? — запита Смъдж.
— Там има вода.
— А какво ще правим в храсталака?
— Ще си въртим палците — каза Мак Лауд и изсумтя презрително.
После изведнъж почервеня, наведе към Смъдж високата си снага и добави яростно.
— Господи! Не разбра ли? Какво имаш в кратуната? Нищо ли? Изпразниха ли я? Черупка ли е? Не разбра ли, че не бива да се бием с ония копилета, защото ако се бием, е свършено с нас?
— Защо ни са пушките тогава? — запита Смъдж.
Мак Лауд се изправи и продължи със спокойна насмешка:
— Защото нашите любими сънародници са упорити. Може да тръгнат да ни гонят. Могат да ни принудят да умрем от глад. Може дори да подпалят храсталака, за да ни накарат да излезем.
— Тогава? — запита Уайт.
— Тогава ще излезем, ама ще продадем скъпо кожата си.
Настъпи мълчание. Уайт вдигна ръка и каза с пискливия си напевен глас:
— Аз съм за.
Всички, освен Хънт, последваха примера му. Вдигнатите ръце на моряците не стигаха по-високо от устата му и той ги гледаше тревожно с малките си свински очи.
— А ти — каза Смъдж като го сръга в хълбока, — няма ли да гласуваш?
Хънт вдигна ръка.
— Пърсел — подхвана Мак Лауд, — ще кажете ли на черните да приберат колкото могат храна от селото и да бъдат готови да отнесат и да скрият всичко в храсталака?
Пърсел преведе и таитяните най-невъзмутимо се втурнаха да изпълнят искането. Откато Мезън им бе раздал пушки, те седяха настрана и не продумваха.
— Питам се какво ли мислят тия птици — каза Мак Лауд, като търкаше с показалец носа си. — Дано не ни издадат, като се скрием в горичката.
— Няма да ни издадат — отвърна сухо Пърсел.
Той вдигна далекогледа, но не намери веднага фрегатата. Този път нямаше грешка: морето се бе развълнувало и някои вълни бяха толкова високи, че от време на време закриваха носа на кораба.
— Според мене — забеляза Пърсел като едва смогваше да овладее треперенето на гласа си, — тя не може вече да се приближи към сушата при такъв противен вятър.
Той подаде далекогледа на Мак Лауд, който започна да ругае, защото не можа да го нагласи веднага. После застана неподвижен. Сухожилията и мускулите се издуха в мършавия му врат, а тилът му започна да се изчервява. Моряците бяха приковали поглед в морето, но пред острова бе паднала мъгла, та не смогваха да видят платната на фрегатата, за да са сигурни в посоката й.
— Бяга пред вятъра! — изрева Мак Лауд. — Погледнете, Пърсел! Бяга пред вятъра!
Пърсел взе далекогледа; докато го нагласяваше, чу наоколо си задъханото дишане на моряците. Вярно беше, фрегатата се бе насочила отново на изток. Прибрала бе много от платната, посрещаше вятъра с левия си борд и подскачаше тежко. Явно беше, че щом отмине острова, ще поеме югоизточна посока, за да намали наклоняването. Морето все повече и повече се диплеше.
Пърсел свали далекогледа и си пое дълбоко дъх. Стори му се, че дробовете му се бяха затворили и сега се отвориха отново.
— За всичко друго може да мисли, но не и да се приближи към сушата — каза радостно той. — След един час ще изчезне от погледа ни.
Всички искаха да погледнат през далекогледа, за да се уверят в курса на фрегатата. Опасността беше все още много близка. Страхуваха се, че може да се върне още докато говорят за нея. После започнаха да се чудят на далекогледа. Когато дойде ред на Джонсън, той заяви гордо, че цял живот е гледал как Бърт долепя око до тази дяволия, но никога не вярвал и той да долепи един ден своето до нея. Вярно беше. Далекогледът беше на Бърт. А сега беше техен. Бърт беше мъртъв, Мезън не беше вече началство, те бяха свободни.