— Джими е мъртъв.
В съзнанието му настъпи пълна пустота; той усещаше само, че времето минава, без да се случи нещо. После като че ли нещо щракна в него и той чу, че някой прошепна необикновено отчетливо:
— Старият ще се чалне.
Вдигна глава и видя отначало само огряната от слънцето палуба, а над нея — мъгливи лица. После те се очертаха по-ясно. Моряците го гледаха. Мезън си припомни, че Джими е мъртъв, сведе очи към главата, която все още държеше на коленете си, и започна да зове тихо:
— Джими, Джими, Джими…
И пак пълна пустота. Обзе го страх, опита се да вдигне глава и да види отново погледите на моряците. Отначало видя само светла мъгла, в която всичко беше бледо и неясно. Загледа я отчаяно и постепенно из нея изплуваха втренчените в него очи. Мезън не ги изпусна вече. Знаеше, че не бива да ги изпуска.
Той сложи пипнешком главата на Джими върху палубата, изправи се и тръгна към моряците. Когато стигна на два метра до тях, спря се и каза с беззвучен глас:
— Кой направи това?
Стоеше пред тях приведен, с отпуснати до тялото ръце, със замаян поглед и полуотворена уста, сякаш не владееше вече мускулите на челюстта си.
Някой прошепна:
— Бърт.
— Защо? — запита Мезън със същия беззвучен глас.
— Защото го изпръска.
Моряците бяха поразени от отпуснатите черти на Мезън, обикновено така твърди.
Той повтори със същия безизразен и безпомощен глас:
— Защото го изпръска?
После погледът му се унесе и той започна да повтаря машинално, все така беззвучно:
— Ужасно! Ужасно! Ужасно!
Някаква зловеща, безспирна, недоизричана жалба, като че Мезън изпитваше болка от изговарянето на думите.
— Господи! — изстена Джонс. — Не мога да издържам повече!
— Може ли да се направи нещо, лейтенанте? — запита Бейкър.
Явно беше, че задава въпроса, само за да прекрати вайкането на Мезън. Той вдигна полека поглед към него.
— Да се направи ли? — отвърна като ехо.
После се изправи изведнъж, лицето му стана твърдо и сурово, сви рамене, обърна се почти като по заповед кръгом, мина, без да се спре пред тялото на Джими, и тръгна към люка. Моряците го проследиха с поглед, докато изчезна.
Откъм кърмата се чу властният глас на Бърт:
— Мистър Бозуел! Струва ми се, че работата спира.
Айзак Бозуел изскочи като палячо от кутия, втурна се към моряците, дебел, нисък, зачервен, разлая се, разтича се и заудря. Крясъците траяха цяла минута. Но щом зърна в нозете си тялото на Джими, престана да реве. Десетина минути бяха минали откакто бе заповядал на Джонсън да залее юнгата с кофа вода, а голяма черна муха вече бръмчеше около зиналата рана на носа и очите се бяха изцъклили.
Бозуел наведе едрото си чипо лице, като се мъчеше да разбере какво става, но усетът му, по-пъргав от мозъка, беше вече нащрек. Моряците миеха палубата, без да смеят да погледнат или да промърморят. Но Бозуел не се заблуждаваше. В спокойствието им се таеше заплаха. Изглеждаше, че изчакват.
— Какво, Бозуел? — обади се изведнъж гласът на Бърт зад него. — Почивате ли си?
Бозуел потрепера като ударен от господаря си копой, но изпита същевременно и облекчение: зад него стоеше капитан Бърт, със своите шест стъпки и седем пръста.
— Господин капитан — каза той, — юнгата е мъртъв.
— Виждам — отвърна Бърт.
После се обърна към моряците, изгледа ги и каза съвършено спокойно:
— Хвърлете трупа в морето.
— Без опело ли, капитане? — попита смаян Бозуел.
— Чухте! — каза рязко Бърт.
Бозуел, чиято глава стигаше до гърдите на капитана, вдигна поглед към смразеното лице и разбра: Бърт предизвикваше бунт, за да го смаже още в зародиш.
Бозуел се обърна към моряците и изрева заповеднически:
— Хънт, Бейкър, хвърлете този човек в морето!
Минаха няколко секунди. Бейкър продължаваше да търка палубата, сякаш не бе чул. Грамадният Хънт направи две-три стъпки към Бозуел, клатушкайки се като мечка, но дребничкият Смъдж мина бързо зад него и му пошушна:
— Постъпи като Бейкър. Не отивай.
Хънт се спря и загледа, без да разбира, ту Бозуел, ту Бейкър с малките си бледи очи, леко зачервени в ъглите.
Лицето на Бърт приличаше на бронзова маска, застинала в неизменен израз на презрение. Със скръстени ръце и вирната глава, разкрачил широко дългите си нозе, той стоеше неподвижен като кула и гледаше отвисоко трепета на тия дребни хора, на които беше господар.
— И така, мистър Бозуел? — каза спокойно той.
Бозуел се нахвърли върху Хънт и започна да го шиба с бича. Хънт беше обикновено толкова покорен — защото нямаше достатъчно въображение, за да не се подчинява, — че никога досега не бе изпитвал ударите на бича. Той не мръдна, само бледият му, учуден поглед се местеше от Бозуел към капитана и от капитана към моряците. Бозуел удряше яростно. Струваше му се, че ударите не достигат целта си; имаше впечатление, че удря по дюшек.