Той й се усмихна.
— Откъде идваш, Итя?
Погледна я. Тя си придаде веднага сериозно изражение и започна отново да се муси. Тайна било откъде идва. Не знаела дали бива да я каже… Весело пламъче танцуваше непрестанно в черните й очи. Какво закръглено, засмяно лице имаше! Всичките й черти се насочваха нагоре: веждите, очите, носът, ъглите на устата…
— От селото — каза най-после тя.
— От селото ли? Защо разправяш небивалици? Аз съм седнал срещу пътеката. Щях да те видя като идваш.
— Оттам, оттам — каза Итя и наду устни, сякаш ще се разплаче. — Колко ме огорчаваш, Адамо! Смяташ ме за лъжкиня!
После се разсмя с глас, сякаш нямаше нищо по-смешно от това да се преструва, че плаче.
— Дойдох по пътеката — продължи тя, — но я изоставих, като видях пеританите под дървото. Разбрах, че пеританите не искат никой да се приближава. Затова се промъкнах между дърветата до храсталака. Оттам — добави тя като разпери ръце и разкърши снага, за да издаде напред гръдта си — избиколих дотук. Всичко видях! — каза тя с весело изражение, което съвсем не подхождаше на тайно наблюдаваното от нея зрелище.
— Какво видя?
— Всичко.
— Добре, щом си видяла всичко, връщай се в селото. Ще има какво да разправяш там.
Итя се намуси, седна с кръстосани нозе, облегна рамо о рамото на Пърсел, обърна глава и го загледа изпод ресниците си.
— Не сме ли добре така?
Тя се усмихна. Невъзможно беше да погледнеш закръгленото й лице и искрящите очи и да не ти се доще да се усмихнеш. Пърсел я гледаше почти разнежено. Итя беше изтъкана от простодушие и хитрост, но и самата й хитрост беше простодушна.
Минаха няколко секунди, след което Итя каза учтиво, с кротко и мило гласче:
— Целуни ме, ако обичаш, Адамо.
Почти всички ваинета бяха възприели пеританските целувки: по устата. Но не им придаваха никакво любовно значение. Случваше им се дори да се целуват така помежду си — на шега, защото го намираха забавно.
Пърсел се наведе и тъкмо когато щеше да я целуне, зърна през ресниците погледа й. Веднага стана.
— Върви си в селото, Итя.
Тя стана след него с наведена глава и изражение на виновно дете; но когато Пърсел се приближи към нея, за да я утеши, тя се хвърли върху му, сграбчи го, сключи ръце зад шията му и се притисна безумно до гърдите му. Той усети, че гърдите й се притискаха до кожата му и тъй като главата на Итя стигаше до брадичката му, вдъхна острия мирис на косата й, примесен с ухание на ибискус.
Улови я за раменете, за да я отстрани, но тя беше по-силна, отколкото предполагаше, и се притискаше до него така, сякаш искаше да нахлуе в тялото му.
— Пусни ме, Итя.
— О, не! — извика тя, долепила устни до шията му. — Не! Няма да те пусна! Здраво те държа!
Той се разсмя.
— Къде остана възпитанието ти, Итя?
— Нали не съм възпитана — каза глухо тя. — Всички казват така.
Той се засмя отново, после изви ръце зад гърба си, улови двете й ръце и задърпа. Трябваше да направи голямо усилие, за да ги отдели. Без да ги пусне ги изви напред, отдалечи Итя додето стигнаха ръцете й и я задържа за миг така. Знаеше, че ако я пусне, тя ще се опита отново да го сграбчи.
— Не те ли е срам, Итя? — запита той.
— О, срам ме е! — отвърна тя.
Издаде малко напред лявото си рамо, скри глава в него и едва подавайки черните си очи, погледна Пърсел с безочливостта на катеричка.
„Трябваше да бъда по-строг — помисли Пърсел. — Тя ме обезоръжава всеки път с чудачеството си. Хайде, не се самоизмамвай — каза си веднага той. Не е само чудачеството.“ Погледна двете цветчета ибискус в косите й и се намръщи.
— Слушай, Итя — започна той. — И, моля ти се, не забравяй: аз съм тане на Ивоа.
— Какво от това? — възрази Итя. — Аз не ревнувам.
Пърсел се разсмя.
— Защо се смееш? — запита Итя като сви учудено лукавите си очи.
— Защото трябва да бъде тъкмо обратното. Ивоа трябва да ревнува или да не ревнува.
— Така ли мислиш? — запита Итя. — Когато жената е влюбена, тя ревнува, дори ако мъжът не е неин тане. Така, аз не те ревнувам от Ивоа, но ми е противно, когато Омаата те прегръща и притиска главата ти в огромната си гръд.
— Стига — каза Пърсел. — Ще се разсърдя съвсем, ако продължаваш. Връщай се веднага в селото.
Той продължаваше да стиска китките й. Не смееше да я пусне, докато не му обещае, че ще си отиде.
— Добре — съгласи се Итя, — ще си отида, ако ми обясниш.
— Ако ти обясня ли?
— Защо не искаш да станеш мой тане.
Пърсел отвърна недоволно:
— Аз съм тане само на една жена.
— А защо да не бъдат две? — запита Итя като сложи брадичка на лявото му рамо и го загледа отстрана с простодушно изражение.