Пърсел и Ивоа излязоха с малко закъснение от колибата си. Видяха най-напред ярката светлина на двете факли, които танцуваха по Улицата на смокинята. Когато наближиха, забелязаха, очертана върху фона на осветения гъсталак, дългата редица силуети на островитяните. Чуваха се смехове, откъси от песни, таитянски възклицания. Тъй като времето беше много меко, всички, освен Мак Лауд, бяха голи от кръста нагоре, та когато наближиха, Пърсел различи англичаните по светлия цвят на кожата им. Двете факли — едната в началото, другата в края на редицата — ги осветяваха съвсем недостатъчно, затова само по бялата фланела Пърсел можа да познае, че Мак Лауд върви пред него. Когато очите му свикнаха с полумрака, той забеляза, че шотландецът носи през рамо навито въже и два кола в едната си ръка, а от другата, мършава и дълга, бе провиснал голям дърводелски чук. До Мак Лауд Пърсел позна дребната сянка на Смъдж. Той размахваше до бедрото си двувърха офицерска шапка. И двамата мълчаха. Когато Пърсел се присъедини към редицата, нито един от тях не даде да се разбере, че го е видял. Но след малко Смъдж се обърна и изгледа безочливо Ивоа.
Щом стигнаха до втората висока равнина, първата факла се отдели от редицата и се приближи към тях; този, който я носеше, я размахваше високо, навярно за да не бъде опарен от искрите, изхвърляни при пращенето. Това приближаване беше внушително, защото факлата и светлото й сияние се виждаха високо над главите; под нея се открояваше дългата мургава ръка на носача, а още по-надолу — една неясна сянка, която приближаваше безшумно.
— Пърсел? — отекна напевният глас на Уайт.
— Тук съм — отвърна Пърсел.
Той се спря, вдигнал ръка пред очите си, за да се предпази от искрите на факлата, която Уайт наклони хоризонтално и наведе края й към земята. Лицето му изплува изведнъж из мрака и в светлината, която го озари отдолу, ориенталските му скули и полегати вежди изпъкнаха по-ярко.
— Пърсел — повтори Уайт, — нося ви писмо от Мезън. Той няма да дойде на събранието. Каза, че трябва да прочетете писмото му, ако стане дума за него.
— Благодаря — отвърна Пърсел.
Взе писмото, забеляза, че е запечатано с восък и го сложи в джоба си.
— Нямаше нужда да се връщаш — добави учтиво той, — щеше да ми го предадеш при смокинята.
— Страхувах се да не забравя.
Факлата се издигна отново във въздуха и тръгна към началото на редицата, но този път бързо, при което пламъкът й ту се издигаше, ту спадаше в тъмнината. Уайт навярно тичаше. „Колко е добросъвестен. Казали са му да предаде писмото — и той го предаде. Казали са му да осветява пътя на редицата — и той го осветява. Дори тича, за да го освети по-бързо. Да можех да разбера защо ме мрази“ — помисли тъжно Пърсел. За няколко секунди изпита неприятно чувство на несправедливост.
Пред последния голям клон на смокинята Мак Лауд заби с чука двете колчета на около пет стъпки едно от друго, след това извади от джоба си рибарски конци и завърза за върховете на колчетата острия край на факлите. После очерта с протегнати ръце огромен кръг и даде знак на англичаните да застанат около светилата, а сам седна, облегнал удобно гръб на един отвесен корен, който се спускаше от клона на индийската смокиня.
Настъпи кратко стеснение и колебание. Досега бяха разисквали винаги прави. Щом решиха да седнат, избирането на местата ставаше нещо много важно. В действителност всичко стана както би могло да се предвиди: Смъдж седна отдясно на Мак Лауд, с гръб о смокинята, Уайт отляво. Срещу Мак Лауд, отделен от него с факлите, седна Пърсел, а от двете му страни — Джонс и Бейкър; в двата края на кръга — Хънт и Джонсън. Всички, освен Хънт, забелязаха с изненада, че настаняването отразява точно настроенията в събранието. „Аз съм значи опозицията на негово величество — помисли с горчива насмешливост Пърсел. — Дотам стигнахме. Дотам стигнахме вече. По вина на тоя безумец Мезън.“
Таитянките насядаха зад Пърсел, като се смееха нервно и шушукаха непрестанно. Шестимата таитяни останаха прави малко по-назад, зад Хънт. Очакваха, че Мак Лауд ще им каже да седнат около факлите и когато разбраха, че ги изключват от общността, безстрастните им лица не изразиха нито разочарование, нито гняв — те само се отдръпнаха, загледали пеританите, и се стараеха да отгатнат какво ще стане по-нататък. По-неспособни от повечето таитянки да усвоят чужд език, нито един от тях не бе научил още достатъчно английски, за да може да следи разискванията.