Извади го от джоба си и го поднесе към светлината. То беше запечатано с восък и печат с инициалите на Мезън, а адресът, написан с дребен, грижлив и твърд почерк, гласеше:
Лейтенант Адам Бритън Пърсел
пръв лейтенант на „Блосом“
на сушата на 130°24’ западна дължина и 25°2’ южна ширина.
Пърсел счупи печатите, разгъна писмото и прочете на глас:
Мистър Пърсел, ще имате грижата да ми бъде отредена една жена, годна да ми готви и да се грижи за бельото ми.
Пърсел гледаше хартията и не можеше да повярва: въпреки всичко, Мезън искаше жена!
Припомни си го в кабината на „Блосом“, когато напускаха Таити. Зачервен, вдигнал ръце към небето. С какво възмущение бе отказал да вземат още три жени! „Предостатъчно жени имаме вече, мистър Пърсел! Те никак не ме интересуват! Ако имах пред вид само собственото си удобство, не бих допуснал ни една на борда!“ А сега „имаше пред вид собственото си удобство“ и искаше жена!
В същия миг се обади Мак Лауд:
— Старият не иска съпруга, а прислужница.
Чуха се смехове, моряците започнаха да разговарят за предполагаемата студенина на Мезън. Темата им се стори приятна и приказките продължиха цели пет минути.
— Аз съм добър владетел — каза Мак Лауд като вдигна ръка, за да прекрати шегите. — Макар че старият искаше да ме застреля, никой няма да каже един ден, че съм го оставил да се пере сам.
Той огледа всички, с провиснал над тънките устни остър нос.
— Щедър е, когато не му струва нищо — забеляза полугласно Бейкър.
— Ако някой друг не я иска — продължи Мак Лауд, без да си дава вид, че е чул, — предлагам да му дадем Ваа.
Никой не мръдна. Мак Лауд удари в земята края на въжето и помоли Пърсел да преведе.
Ваа се изправи, едра, некрасива. Приближи се до кръга и застана на яките си селски нозе. Пръстите на широките й стъпала, ясно очертани върху пръстта, се свиваха, сякаш искаха да се забият по-здраво в земята. Тя прибра зад гърба силните си ръце и каза учтиво, че за нея е чест да има за тане главатаря на голямата пирога. Таитянките се разсмяха, а Итя извика:
— Е, Ваа, е! Много е студен твоят тане!… — Върху едрото селско лице на Ваа цъфна усмивка.
— Аз пък ще го стопля — отвърна тя и тръгна веднага към селото, за да изпълни намерението си.
Джонс разгъна нова хартийка и извика гръмко:
— Джонсън!
Джонсън трепна, наведе очи и загледа брадавицата на края на големия си нос, а в същото време търкаше оредялата си брада с опакото на дясната ръка. После обтегна напред кръстосаните си нозе, подпря се на едно коляно, изправи се по-енергично, отколкото би могло да се очаква на неговата възраст, застана ту на единия, ту на другия крак и се огледа плахо наоколо, като продължаваше да търка брадата си. Въпреки мършавостта му, коремът стърчеше напред и нагоре, закръглен и корав до стомаха, а оттам нагоре като че се съединяваше с горната част на тялото, хлътнала и прегърбена от дългогодишен труд. Тази прегърбеност принуждаваше Джонсън да протяга врата си напред, в усилие да се поизправи. Но ръцете му бяха изоставили отдавна всеки опит да се държат на едно равнище с раменете. Просто висяха пред тях. Бяха толкова мършави, че приличаха на няколко събрани едно до друго корабни въжета, с малки черни петна от вътрешната страна и с огромни изпъкнали, синкави жили.
Джонсън се оглеждаше недоверчиво и плахо, сякаш се питаше дали мълчанието, последвало изричането на името му, не крие някаква клопка. Той бе направил отдавна избора си, но се колебаеше да го съобщи, защото не знаеше дали някой няма да се противопостави, а освен това се страхуваше, че избраницата може да не го иска, въпреки решението на събранието. С все същото плахо изражение премести поглед от Мак Лауд към Пърсел, като че търсеше последователно подкрепа и в мнозинството, и в малцинството, после го плъзна към жените; набръчканите му клепачи постоянно трепкаха, за да прикрият сякаш насоката на погледа, зачервените му очи гледаха с необикновено изражение, едновременно плахо и жадно. Приличаше на хлапак, с откраднат пенс в ръка, загледал през витрината на сладкарница избраната паста, без да смее нито да влезе, нито да си отиде.
— И така? — запита рязко Мак Лауд.
Джонсън обърна към него плахите си очи, престана да търка брадата си и каза със слаб глас, без да поглежда някого:
— Тайата.
Изборът му беше скромен: Тайата беше най-възрастната и най-некрасива таитянка.
— Възражения? — запита Мак Лауд като вдигна зад главата си края на въжето.
Почти без да дочака отговор, той го удари в земята. Джонсън вдигна глава и повика с разтреперан от възбуда глас: