— Е, тогава още едно обещание на тоя свят няма да бъде изпълнено — ухили се Смъдж и издаде напред муцуна, с искрящи от ярост упорити очички. — Стига сте ми повтаряли тая женитба! Да ме укротявате с библията и така нататък! Представете си, че аз си имам свое разбиране за вашата женитба. Не можете ме залъга с тия въртели! Ясна ми е цялата история, Пърсел, и как я намислихте! Хитрец сте, Пърсел, признавам ви! Все кротък Исус, ама не изпуска каквото му трябва. Щом видяхте на „Блосом“, че има дванадесет жени за петнадесет мъже, веднага сте си рекли: „Ще има разправии, когато си ги разпределяме на острова!“ И хоп! Грабвате най-хубавата, възпитаната и така нататък, омагьосвате я, накарвате я да повярва в Йехова, после кръщавка и венчавка пред Мезън! След това, като пристигате на острова, си мислите: „Сега съм спокоен! Няма да вземам участие в разправиите. Бог отец ми пази каквото си улових.“ Една молитвичка на палубата и си свършвате работа с индианката.
Смъдж издаде още повече нос, пое си дъх и тъй като току-що изречените приказки бяха събудили отново омразата му към Пърсел, продължи с някакво добродетелно възмущение:
— Как мислите! Как си представяте нещата, Пърсел! Като човек, който си казва: „Преди всичко аз!“, а за другите — после, ако остане! Като офицер, свикнал да поднасят най-напред нему, и то най-хубавото! Все горния пласт в кошницата, каймак на млякото! А остатъците за момчетата! Какво съм аз? Куче ли? На четири крака ли ходя? И лягам по корем щом ме повикат? Какъв ми е бил животът в сравнение с вашия? Да се трепя по кейовете на Темза още от петнадесет години с коричка мухлясал хляб и капка джин в търбуха? Да разтоварвам бали с памук по петнадесет часа на ден? За кого бяха ледите с дантели, които идваха на кея с две кранти отпред и двама ратаи отзад? За мене ли? Как не! Аз съм кал, като калта на кея! И дума да не става, че ще си изкалят хубавите обущенца! Не слизаха дори от каляските си! „Ей, хлапе, иди потърси лейтенант Джонс!… Или лейтенант Смит!… Или лейтенант Пърсел!“ — добави той с изблик на ярост, от която очите му се просълзиха. — А за мене — само някакво петаче! Някакво петаче, да гледам как се целува ръка, как се премигва, как се чуква с ветрило по пръстите! Жалки преструвки! А пък аз съм само парче кал на кея! Ама тук не е Лондон, Пърсел! — продължи той като скръцна със зъби. — Тук няма каляски, няма офицери, няма дантели! Нито съдии, които ще пратят някое честно момче на бесило в Тайбърн, защото е откраднало пет шилинга! Тук сме равни, Пърсел. И аз струвам колкото вас, дявол да ме вземе, това ще ви кажа! А пък другарите ще решат на кого от двама ни да се падне вашата индианка, все едно дали е женена или не, и дори ако хубавото й сърчице се пръсне от мъка, че ще се разделите.
Смъдж се разнежи като си припомни детството си. От това вълнение почувствува, че е в правото си и за пръв път се осмели да погледне Пърсел в очите. Остана смаян, като не забеляза никакво озлобление в погледа му. Това откритие удвои гнева му. Тъй като Пърсел мълчеше, той насочи нападателно носа си право към него и каза с яростно нахалство:
— Е, какво ще отговорите на това?
— Нищо — отвърна най-спокойно Пърсел.
Струваше му се, че няма вече какво да се разрешава, след като разбра какво е ставало в съзнанието на Смъдж, когато бе поискал Ивоа. Оставаше най-лесното: само да се бие.
— Смятам — заяви той с равен и кротък глас, — че спорът е приключен.
— В такъв случай — отвърна Смъдж с внезапно блеснали очички, — искам да се мине към гласуване.
Обърна глава към Мак Лауд, но Мак Лауд не го удостои с поглед. Втренчил беше очи в Пърсел, като се мъчеше да потисне овладялото го безпокойство.
— Щом има искане за гласуване — каза някак странно колебливо той, естествено ще поставя въпроса на гласуване.
Пърсел стана и погледна Мак Лауд.
— Няма да го поставяш на гласуване, Мак Лауд заяви твърдо той. — Това гласуване е позор. Аз го отхвърлям.
— Отхвърляте ли го? — каза Мак Лауд с тона на съдия, оскърбен в съдийското си достойнство. — Отхвърляте едно решение на събранието! Запомнете, че ще минем и без вашето разрешение!
Пърсел отвърна, без да повиши глас:
— В такъв случай ще законодателствуваш сам.
Последва мълчание. След това Мак Лауд каза напрегнато:
— Какво искате да кажете, Пърсел?
— Искам да кажа, че щом поставиш въпроса на гласуване, аз ще напусна събранието и ще престана да признавам властта му.
Бейкър се изправи и застана до Пърсел. Джонс ги изгледа един след друг, после се изправи отляво на Пърсел, пристъпи с единия крак напред, този път без да се изпъчи, и загледа зорко.