През първата дъждовна седмица използуваха някои затишия, за да обелят големи парчета от кората на панданусите, която жените счукаха в хавани на каша, а после я разтеглиха и изтъниха като плат. След като изсъхна, този плат заприлича на грубо сукно, което странно прашеше при сгъване, докато беше ново. Докато траеше дъждът, жените се занимаваха с това производство ту в една, ту в друга колиба.
Нито Мак Лауд, нито Уайт се изложиха да търсят жените си. Ясно беше впрочем, че щом направят и крачка из острова, движенията им щяха да бъдат съобщени на побягналите с някое сигнализиране на разстояние, което туземците владеят до съвършенство. Мак Лауд повтори и на следния ден, че дъждът ще върне бунтарките още по-сигурно, отколкото страхът от самотата. Но дъжд валя денонощно цели три седмици, без да доведе някаква промяна. Пърсел разбра по известни признаци, че „мнозинството“ се е наговорило да следи движенията на Меани. Прати Ивоа да го предупреди, а когато я запита как е посрещнал брат й това съобщение, тя отвърна:
— Изсмя се. Изглежда, че много го развесели.
— Само това ли?
— Каза, че пеританите ще бъдат много лоши бойци…
— Защо?
— Защото не умеят да откриват дири. Тогава Тими каза, че ако има война, таитяните ще победят пеританите, даже ако пеританите имат пушки, а те нямат.
— Така ли каза!…
— Да, ама всички го накараха да млъкне. Нали знаеш Тими…
Сам Пърсел не виждаше вече Меани. Меани спеше по цял ден в колибата на таитяните, облякъл зиморничаво над престилката си една риза на Бърт, с плисиран нагръдник и дантелени маншети, които го възхищаваха.
Дъждовните дни нямаха край. Из селото се чуваха само равномерните удари на чукчетата в хаваните. Събрани в някоя колиба, ваинетата шумяха весело, докато приготвяха платовете. Обикновено пееха, но понякога прекъсваха песните, за да си споделят новините от селото или да сравнят подробно достойнствата на своите тане. Чуваха се смехове и възклицания, после хаваните затракваха отново. Глухото, тайнствено удряне се подновяваше, отмервайки някаква песен с тъжна мелодия и весели думи.
Колибата на Джонсън в западния край беше най-близо до тази на Пърсел. Още в първата седмица след подялбата на жените от там се чуха отзвуци от кавга, последвани от глухи удари и стенания, след които настъпи дълбока тишина. Това стана веднага следобед, а три дни по-късно Пърсел чу същите звуци, по същото време, в същата последователност, без да може да се разбере кой от двамата — Тайата ли или Джонсън — бие съпруга си. Запита Ивоа. Тя поклати глава и каза, че — както разправяли всички — семейството не върви. А това не било никак чудно за жена като Тайата, която имала много тане в Таити и с никого не могла да живее повече от месец. Когато „Блосом“ хвърлил котва в залива, тя била от пет години вече без мъж, защото и старците дори не я искали; затова навярно се е решила да тръгне с пеританите.
Нищо не знаеха, напротив, за отношенията между Мезън и Ваа, която бе започнала да се държи настрана от другарките си откато бе станала ваине на главния перитани. Излизаше малко и само за да отиде до пазара. А Мезън не се мяркаше никак из селото и ако срещнеше някого на кръстопът, не отговаряше на поздравите. Щом настъпеше хубаво време, излизаше и дълго скиташе сам из планината. Когато валеше се задоволяваше да се разхожда три пъти на ден по „мостика“ си — пътечка от поставени върху камъни дъски, за да не си намокри нозете, а може би и за да има илюзията, че е все още на кораб. Когато вдигаше глава от книгата, седнал пред масата до прозорчето си, Пърсел го виждаше как се разхожда назад-напред, без да се вълнува от дъжда, който шибаше двувърхата шапка и плещите му. След всеки четири-пет минавания той се спираше, слагаше ръце на фалшборда и с изправена снага и вирната брадичка гледаше втренчено в далечината, сякаш гледката му не се препречваше на няколко метра от кокосови палми, а се простираше до кръгозора над развълнувана морска шир.
От сутрин до вечер валеше дъжд. Пърсел четеше, седнал пред едно от четвъртитите прозорчета на стаята; зад него беше плъзгащата се врата, обърната на юг, към планината. Когато строеше колибата, му се стори, че е чудесно да я изложи към слънце и топлина. Но откъм юг тук идваше и дъждът, и ужасният югозападен вятър. Вятърът раздрусваше сега непрестанно подвижната стена, водата проникваше отвред, събрала се бе в локвичка, на паркета и въпреки ставките, струеше между дъските.