Щом видя, че Бейкър се готви да излезе, Ороа застана пред него, разтърси коса и му заговори буйно, с пламнал поглед.
Бейкър погледна въпросително Пърсел.
— Укорява те, че излизаш, преди да си й нарязал дърва.
Бейкър потупа Ороа по хълбока и каза полуусмихнат:
— След малко, мис.
Тези думи не оказаха никакво въздействие. С неспокойна шия и потръпващи ноздри, разтреперана, Ороа продължи да се оплаква, като тупаше с крак и кършеше бедра.
Бейкър се обърна към Пърсел:
— Как се казва „след малко“ на таитянски?
— Арауе.
— Ороа — извика Бейкър, — арауе! Арауе!
Потупа я отново по хълбока и прекрачи прага. Докато двамата мъже се отдалечаваха, Ороа застана в рамката на вратата и продължи речта си.
— Досадна е — каза Бейкър.
И добави:
— Забележете, че не е лоша, но е досадна. Постоянно сцени. Постоянно драми.
Спря се, махна й отдалеч леко с ръка и извика.
— Арауе! Арауе!
После продължи след Пърсел.
— Предполагам, че съжалява за Мак Лауд. Животът с мене трябва да й се струва прекалено спокоен.
Пърсел се обърна.
— Точно това каза.
Бейкър се разсмя.
— Чудесно тогава. Няма да има мъчнотии от тази страна.
Слънцето вече припичаше. Чудесно беше да видиш небето да се синее между палмите и да зърнеш отново разнобагрените птички. Докато валеше, те бяха изчезнали; можеше да се допусне, че са измрели, толкова дребнички и слаби бяха. А ето че бяха живи, по-пъргави и питомни от всякога.
— Мислите ли, че ще имате успех при Мак Лауд? — запита Бейкър с променен глас.
— Мисля — отвърна Пърсел.
Минаха покрай колибата на Джонсън и Пърсел пошепна:
— Доколкото чувам от колибата си, и тук обичат драмите.
— Бие го — каза Бейкър.
Пърсел се спря и погледна Бейкър.
— Тя ли? Сигурен ли си?
— Видях я като го гонеше из двора с цепеница.
— Горкият старец — съжали го Пърсел.
„Да дойде толкова отдалече, да избяга през девет морета от една вещица и стигнал накрай света — да попадне в лапите на друга.“
Нежното лице на Бейкър се набръчка.
— Виждате ли, лейтенанте…
— Пърсел.
— Пърсел… Виждате ли, Пърсел, Джонсън си направи криво сметката. Избра грозна жена. Казал си е, че щом е грозна, ще има добри качества. А това не е вярно. Ако беше вярно, всички щяха да се нахвърлят на грозните. Помислете си! Те щяха да печелят. Истината е, че грозните жени са толкова досадни, колкото и хубавите…
Той помълча и продължи:
— А на всичко отгоре са и грозни.
Пърсел се усмихна.
— Голям песимист си. Струва ми се, че Авапуи…
— О, не казвам нищо против Авапуи — отвърна Бейкър като разтърси глава. — Говоря изобщо. Виждате ли, Пърсел, аз намирам, че жените изобщо…
Потърка чело над дясната вежда:
— … са досадни.
И добави:
— Никога не са доволни от съдбата си. Все искат нещо по-друго от това, което имат. Друг мъж. Друга рокля. Знам ли още какво?
— Несправедлив си. Таитянките не са такива.
— Ороа е такава.
Пърсел го погледна бегло. Нервна натура. Нервна, но спокойна. С неподвижно лице, но с кръгове под очите, с туптяща долна устна…
Бейкър продължи без преход:
— Няма ли да ми кажете какво ще правим у Мак Лауд?
— Хрумна ми нещо — отвърна Пърсел. — Дойде ми нещо на ум, докато разговарях снощи с Мезън. Не зная дали има смисъл. И тъй като може да не сполуча, предпочитам да не ти го казвам предварително.
Минаха покрай къщата на Мезън и видяха капитана да се разхожда по дъските на мостика, обут, с вратовръзка, със закопчана дреха и двувърха шапка.
— Добър ден, капитане — поздрави Пърсел, без да забави ход.
Бейкър повтори след него:
— Добър ден — но не добави: „капитане“.
Мезън дори не обърна глава. Вървеше право пред себе си, загледан в кръгозора, с предпазлива стъпка и стегната стойка, за да устои сякаш на клатушкането на кораба. От време на време махваше нетърпеливо с ръка около главата си, за да разпъди птичките, които летяха прекалено близо. Това движение припомни на Пърсел жеста, с който се прогонват комари, и кой знае защо му се стори неуместно.
— Изглежда — забеляза Пърсел, — че птичките не са пострадали от дъжда.
После погледна Бейкър и запита полугласно:
— Ами Авапуи?
— Също.
— А Итя?
— И тя.
— Кога видя Авапуи? — запита тихо Пърсел.
— Вчера. Ороа отиде да чука у Омаата и аз можах да се измъкна.
— Няма да е за дълго може би — каза Пърсел.
Той погледна Бейкър и изведнъж почувствува по-силно приятелството си към него. Толкова ведро беше мургавото лице, толкова откровено държането му. Кафявите очи искряха дяволито. Държеше се кротко, но в това държане се таеше скрита сила. „И буйност — помисли Пърсел. — Тя е единственото нещо, което не харесвам у него.“