Когато излизаше през вратичката на градината, Пърсел се обърна към Уайт.
— Ще отида при таитяните и щом се уреди всичко, ще дойда да ти кажа.
— Благодаря — отвърна Уайт с кроткия си глас.
И се отдалечи със своята котешка походка. Къщата му беше в северния ъгъл на ромба, срещу тази на Хънт.
Бейкър и Пърсел повървяха известно време в мълчание като се спускаха по Източния булевард. Радваха се, че са пак на слънце, колибата на Мак Лауд им се бе сторила студена.
Бейкър имаше среща с Авапуи на мръкване. Трябваше да изчака цял ден, преди да й каже… Виждаше я как разтваря бавно прекрасните си тъмни очи и слага ръце в неговите: „Наистина ли, Уили, наистина ли?“ Колко беше мила…
Погледна Пърсел и каза с дълбоко вълнение:
— Благодаря ви, Пърсел.
Пърсел се обърна и отвърна студено:
— За нищо.
Неловкостта помежду им продължи. Бейкър намираше благодарността си за доста слаба, но нямаше смелост да я поднови. Тонът на Пърсел го изненада.
— Предполагам — забеляза Пърсел, — че Мак Лауд захапва една по една жълтиците си.
— Проклет шотландец — изсъска през зъби Бейкър.
— Моля? — запита Пърсел като се спря.
Спря се и Бейкър. Пърсел го гледаше студено, намръщен, неподвижен. Бейкър го погледна зяпнал.
— И аз съм шотландец.
— Забравих — смънка Бейкър. — Извинете.
И добави:
— Има изключения, то се знае.
Лицето на Пърсел пламна. „Нова глупост направих“ — помисли си Бейкър.
— Не, не — възмути се Пърсел. — Не казвай такова нещо, Бейкър! Няма изключения! Чуваш ли, няма изключения! Когато имаме някакъв предразсъдък по отношение на един народ, придаваме на цялата нация недостатъците на отделната личност, а качествата запазваме за нея. Това е глупост!… Това е… неприлично!… Повярвай ми! По-великодушно е да правим обратното.
— Обратното ли? — запита сериозно Бейкър.
— Да обобщаваме добродетелите, а недостатъците да смятаме за изключения.
Тази програма накара Бейкър да се замисли. След малко се усмихна.
— Добре — каза той и кафявите му очи блеснаха лукаво, — ще си послужа с вашия похват, Пърсел. Ще кажа, че всички шотландци са хитри… с изключение на вас.
— С изключение на мене ли? — запита Пърсел засегнат и тръгна отново. — Какво те кара да говориш така?
Пак бе казал нещо, което не трябваше да казва! Но неловкостта бе вече отминала. Зад разпрата се усещаше отново приятелска топлота. „Въпреки моята нетактичност“ — помисли Бейкър.
Пърсел чакаше със строго изражение отговора. „Наистина прилича на ангел — помисли с умиление Бейкър. — А пък се мисли за хитър!“
— Как да кажа — започна живо той, — когато го поучавахте, той дори не ви слушаше накрая, мислеше само да остане по-скоро сам със златото си…
— Забелязах — каза Пърсел, внезапно натъжен и уморен. — Но нямаше какво друго да сторя. Исках да ме разбере.
После добави:
— Истинско безумие е. Той не си дава сметка. Създаде едно крайно опасно положение.
— Крайно опасно ли? — запита Бейкър. — Защо крайно опасно?
Стигнали бяха пред къщата на Пърсел.
— Ще влезеш ли, Бейкър? — запита Пърсел, без да му отговори.
Ивоа изтича да ги посрещне. Таитянското добро възпитание не й позволяваше да разпитва, но щом зърна лицето на Бейкър, пристъпи към него.
— Е, Уили, е! — каза тя като сложи ръце на раменете му и потърка буза о неговата. — Е, Уили, е! Радвам се за тебе!
Бейкър се усмихна, долната му устна потреперваше. Като видя Ивоа у дома й, почувствува по-ясно радостта, че ще си възвърне Авапуи.
И каза със запъване, като ученик, който срича:
— Уа мауру-уру вау.
— Чудя се — прибави той като се обърна към Пърсел — защо благодаря е толкова дълго на таитянски.
— Защото не бързат — обясни Пърсел.
Бейкър се засмя, погледна Ивоа и повтори весело:
— Уа мауру-уру вау.
Ивоа потупа дясната му буза с крайчеца на пръстите си и заговори на таитянски на своя тане.
— Иска да знае — преведе Пърсел — кога ще се видиш с Авапуи.
— Кажете й… не, почакайте — започна Бейкър като вдигна ръка, а кафявите му очи искряха радостно, — аз ще й кажа сам на таитянски. — Ивоа — заяви тържествено той, — арауе!
И повтори важно и самодоволно:
— Авапуи, арауе!
— О, колко е щастлив! — извика Ивоа като обгърна с ръка рамото на Пърсел и се притисна до него. — Виж, мъжо, колко е щастлив!
— Седни — покани го усмихнато Пърсел. — Не на столчето. В креслото. Току-що го довърших.
— Хубава е тази подвижна стена — забеляза Бейкър като седна и се огледа радостно наоколо си. — Все едно, че сте на тераса. Слънцето влиза в стаята.