Настъпи голямо веселие. Галеха ги по бузите, опипваха ги, потупваха ги. Дойде и Пърсел, който ги потупа по раменете, доближи нос до вратовете им и ги подуши. Това разсмя всички. Защото така таитянските майки целуват децата си. Пърсел страшно обичаше кожата на тия жени — мека, уханна, потъваща под пръстите.
Омаата държа реч. Животът бе приел отново естествения си ред. В края на краищата жените именно си бяха избрали своите тане, а не обратното. След като тя свърши, обсипаха с въпроси бегълките: защо не бяха мокри? Къде се бяха крили по време на поройните дъждове? Как са се хранели? Но те отказваха упорито да отговарят и като се усмихваха, свели черните си ресници и доближили глави, пазеха ревниво тайната си.
Вечерта, при светлината на доедое, на пазарския площад започнаха танци и песни, надминаващи по похотливост и жизнерадост всичко, което Пърсел бе виждал дотогава. Тук бяха Уили и Ропати, разюздани не по-малко от таитяните. Чуха се ревове от задоволство, когато Джоно, воден от Омаата, пристигна и се заклатушка като мечка. След малко отидоха да повикат жълтокожия. Никой не му се сърдеше. Той беше всякога толкова кротък, толкова учтив. Итя потърка буза о неговата, за да го утеши, че е трябвало да се откаже от своята ваине, две-три жени се позавъртяха около него и той им отвърна със същото внимание.
На другия ден югозападният вятър бе сменен от пасат, а пасатът възвърна слънчевите дни и светлите нощи. Тъй като таитяните броят денонощията на нощи, а не на дни, Коледата на пеританите се падна, според тях, в деветата нощ на единадесетата луна. Тази нощ, като всички от месеца, си имаше име. Казваше се Таматеа, или Луна, осветяваща рибите при залез.
Знакът й беше благоприятен. И наистина, следобед Меани бе ударил още с първия изстрел една дива свиня. Занесе я на Омаата, която се зае да я изкорми, докато другите жени приготвяха пещта. На Пърсел хрумна тогава да изпрати Уайт у Мезън и при членовете на мнозинството, за да ги покани да вечерят заедно на площад Блосом, на лунна светлина, та да отпразнуват едновременно и рождество, и спомена си за родината. След това помоли Меани да покани и таитяните да се присъединят към пеританите.
Не мина и час и Пърсел разбра колко се е самоизмамвал и колко твърдо определени бяха вече позициите. Предложението му бе отхвърлено отвред. Мак Лауд се извини, че тъкмо тази вечер бил поканил у дома си своите приятели. Членовете на мнозинството се извиниха един след друг. Щели да вечерят у Мак Лауд. Пърсел остана с впечатлението, че Мак Лауд бе използувал Уайт да отнесе в едно и също време и двете покани.
Мезън беше по-груб. „Каза, че няма отговор“ — съобщи Уайт, като се стесняваше, че трябва да предаде на Пърсел този обиден отказ.
— А секстантът?
— Предадох му го от ваше име.
— Какво каза?
— Каза: „Добре“.
Пърсел вдигна вежди.
— Само това ли?
— Да.
— Каза ли му как е стигнал в моите ръце?
— Да.
— Какво каза тогава?
— Нищо.
— Не те ли натовари да ми кажеш нещо?
— Не.
Пърсел изгледа внимателно лицето на Уайт. Не, метисът никога не лъжеше. Беше толкова добросъвестен, че не се задоволяваше да предаде само дума по дума каквото му е било поръчано. Повтаряше дори интонацията и изражението, придружили поръчението. Така, когато каза „добре“, нямаше никакво съмнение, че това е високомерното и затворено „добре“ на Мезън.
Отговорът на таитяните имаше всички външни белези на учтивостта. Те благодаряха хилядократно и хилядократно на Адамо. Смятаха за голяма чест поканата, изпратена на тях и на трите им жени, да споделят вечерята на пеританите. И съжаляваха, че обстоятелствата ги принуждават да отклонят тази покана.
Пърсел прочистваше градината си от пънове, когато Меани му донесе този отговор.
— Трите ни жени ли казаха? — запита той като вдигна глава.
— Да.
— Кой го каза? Тетаити ли?
— Да.
— От името на всички ли говореше?
Меани кимна. Пърсел продължи след малко:
— Защо той е главатар тук? В Таити твоят баща е толкова голям главатар, колкото и неговият.
— По-стар е: на тридесет години.
— Ами ако го поканя да вечеря в моята колиба?
— Ще откаже.
И тъй като Пърсел мълчеше, Меани добави:
— Казва, че не си моа.
„Напразно излъгах, значи — помисли тъжно Пърсел. — Но след като започнах, ще трябва да продължа да лъжа. Пред Ивоа, пред Меани…“
— Но ти знаеш — каза в същия миг Меани, — че и аз не вярвам това.
И тъй като Пърсел го погледна смаян, Меани се разсмя:
— Надявам се, че и ти не го вярваш, Адамо?
Пърсел го загледа, без да знае какво да отговори. Меани го потупа по рамото, престана да се смее и каза сериозно: