— Моряци — започна Мак Лауд, — има един неотложен въпрос, който трябва да разрешим заедно; това е въпросът за земята.
Той млъкна и на Пърсел се стори, че замълчаването този път не беше част от обичайните му комедии. При думата „земя“ лицето му бе придобило сериозно изражение.
— Нямахме добра реколта — продължи Мак Лауд с провлечения си глас, — но не това ме тревожи, защото реколтите са като жените, има и добри, и лоши, а както се казва, всяка е и добра, и лоша, та човек свиква. Не, моряци, друго ме тревожи и то е, че на тоя остров има момчета, предвидливи колкото врабците по дърветата и изровили вече голям трап в запасите си. Както я карат, ясно ми е какво ще стане. След три месеца тия момци ще се нахвърлят на дивите картофи. Кого ще ощетят тогава? Мене! Вас! Всички! Дивите картофи са нашите запаси! Бяха нещо свещено! А представяте ли си колко ще се съобразяват с това черните, когато не ще има вече какво да лапат! Какво ще правим тогава? Ще поставим стража ли? Това може да е възможно донейде през деня, но нощем черните може да се заловят за работа, без дори да ги видим като отиват да ни оберат зеленчуците.
Мак Лауд сложи длани на ръба на масата и изгледа слушателите си, сякаш искаше да им втълпи сериозността на положението.
— Накратко казано — продължи той, — нещо не върви, а какво не върви, ей-сега ще ви кажа: това, дето оставихме всичко общо. Неизбежно беше да не върви. Видяхте вече какво стана с риболова. Черните решиха: никаква риба за другите. Добре. Равносметка — три отделни смени ловят риба в тоя остров.
— От тебе зависеше да бъдат само две — възрази сухо Пърсел.
— И как още! — добави буйно Бейкър. — Изпратиха ти подарък, а ти дори не отговори.
Джонс, който не слушаше много внимателно, не разбра за какво става дума и се задоволи само да поклати буйно глава. Мак Лауд и приятелите му не отвърнаха. Мак Лауд бе предупредил навярно привържениците си да не се поддават на предизвикателствата от страна на малцинството.
— Колкото до решението на таитяните — заговори пак Пърсел, — не го одобрявам. Но то си има оправдание: те бяха онеправдани. Ако ги бе включил при разпределението на жените, нямаше да стигнат до там.
Тънките устни на Мак Лауд се разтеглиха в усмивка, която подсили двата тъмни кръга под очите му.
— Така приказвате, Пърсел — каза провлечено той, — но ако бях поставил и Ивоа в общата група за разпределяне, нямаше да се съгласите! Не, разбира се! В никакъв случай! Ето кой иска всичко да бъде общо! Всичко, освен най-главното!
— Няма никаква връзка между двата въпроса! — отвърна раздразнено Пърсел. — Жени не се раздават като картофи. И те трябва да си кажат думата.
И добави рязко:
— Впрочем, ти сам разбра, че е така.
След тези думи настъпи мълчание. Мак Лауд не трепна. А Бейкър има заслугата да не се обади. Не си позволи дори да се усмихне.
— Да приемем — каза най-после Мак Лауд, като махна широко с ръка, сякаш отхвърляше от разискванията някакъв допълнителен довод…
— Извинявай — прекъсна го Пърсел. — Не съм свършил. — Исках да ти обърна внимание, че и други неща в острова се вършат общо и на всички е добре от това. Например донасянето на вода. Представи си какво би било, ако всеки трябваше сам да се продоволствува с вода…
— И още нещо е общо — добави Бейкър. — Дивата свиня. Никой в острова не се е делил досега, когато става дума за дива свиня. А защо? Защото така е по-удобно. По-удобно е, като убият някоя свиня, да я дадат на Омаата и на жените. Трябва да се изкорми, да се измие, трябва да се пали пещта, да й се тури каквото трябва, да се нареже. Никоя смяна не би могла да върши всички тия работи. Поуката — заключи той, като погледна Мак Лауд — щом ти изнася — ще се делиш. Щом не ти изнася, няма да се делиш…
— Добре го рече, сине! — каза Мак Лауд с широка усмивка и огледа тържествуващо всички, сякаш Бейкър бе изказал накратко собствената му мисъл.
И добави:
— А много глупаво би било да се делиш, когато не ти изнася!
И тъй като Бейкър отваряше уста, той продължи:
— А пък за земята, сине, тъкмо за нея ми изнася да я делим, защото ще мога да кажа: не си гледам кефа, трепя се, плевя, копая… моето парченце е обработено. Каквото ми даде, това си изяждам. А сега, Пърсел, ето какво ще кажа: ако до мене някое проклето копиле си гледа корема, вместо да го свие на две, и в края на годината, като не получи нищо, да си стегне колана до костите, много ще ми е мъчно за него, но няма какво да се прави — всеки ще гледа себе си, така разбирам аз живота…
Пърсел го погледна. Хайландски селянин. От много трепане сърцето му е станало на камък. Както и главата.