— Шт!
— Той не чува. Има уши, ама не чува.
— Амин! — каза Джонс. — Докъде стигна гласуването?
— Два гласа против. Един за. Предложението Ропати се отхвърля. Законът си е закон.
— Който нарушава закона, ще бъде обесен.
— Добре го рече, сине — каза Бейкър.
После заговори с обикновения си тон.
— Много съм доволен, че няма да срещам вече ония двамата. Ако имаше друг остров срещу тоя, щях да се заселя там.
— За какво говорите? — запита изведнъж Пърсел като вдигна глава.
— За друг остров срещу този.
— Мак Лауд ще поиска да го завладее — заяви Джонс.
— Слушайте — каза Пърсел, — искам да ви направя едно предложение.
— Нали казах? — извика Джонс със светнали от радост порцеланови очи. — Образуваме ново събрание!
— Ето какво искам да предложа — продължи Пърсел.
Замълча и ги загледа един подир друг.
— Ще повикаме таитяните и ще разделим земята си с тях.
— Искате да кажете нашите три дяла ли? — запита Бейкър и се спря. — Няма да ни се падне кой знае колко.
— По две трети от акра.
Замълчаха. Бейкър гледаше в земята, а мургавото му лице придоби изведнъж сериозно и напрегнато изражение.
— Какъв позор! — каза след малко той. — Мак Лауд и пасмината му ще имат по два акра, а пък таитяните и ние по две трети от акр!
И добави:
— Богати и сиромаси. Още от сега.
— Можеш да не се съгласиш — каза Пърсел.
— Не съм казал, че няма да се съглася — отвърна намусено Бейкър.
Тръгна отново и след малко добави:
— Но ми е досадно да мисля, че децата ми ще бъдат сиромашки деца.
Спря се, погледна небето и се провикна изведнъж гръмогласно, с искрящи от гняв кафяви очи:
— И то заради ония мръсници!
Изречението вървя кресчендо до „мръсници“, което бе изревано с невероятна сила.
Настъпи кратко мълчание. После Бейкър каза:
— Извинете.
— Предполагам, че ти олекна — отвърна Пърсел.
— Олекна ми. А сега да вървим.
— Къде? — запита Джонс.
— Да кажем на черните, че ще делим земята си с тях.
— Но аз не съм си казал мнението — заяви Джонс.
— Кажи го.
— За — каза Джонс. — Три гласа за. Предложението Пърсел се одобрява.
Засмя се. Бейкър погледна Пърсел. И двамата се усмихнаха.
Таитяните току-що бяха привършили всекидневната си обедна почивка, когато тримата англичани пристигнаха пред колибата им. Таитяните си лягаха много късно и ставаха много рано, но през деня си поспиваха по три-четири часа. Този навик бе създал у англичаните впечатление, че са „лениви“.
Подвижната стена на просторната колиба беше широко разтворена към юг. Когато наближи, Пърсел ги видя как се протягат и отпускат след съня. И таитяните ги бяха видели навярно, но освен Меани, който бе тръгнал да ги посрещне усмихнат по Уличката на канарата, никой не ги поздрави, нито си даде вид, че ги е забелязал.
Когато наближиха, Тетаити застана върху насипа, заграждащ колибата им, взе една секира и се залови да цепи пънове. Пърсел погледна с възхищение дългата извивка на атлетическата му снага, когато вдигаше с две ръце брадвата. Тялото му се извиваше назад като дъга. Секирата и тялото оставаха за миг във въздуха, после се стоварваха като удар с камшик, описвайки полукръга. Движението беше толкова бързо, че секирата оставяше сякаш синя следа по сребристосивото небе.
Пърсел се спря на два метра пред него, но Тетаити не благоволи да прекъсне работата си. Учтивостта на таитяните има в противовес редица дребни нахалства. Сегашното беше подчертано. Пърсел се ядоса и каза сухо:
— Искам да поговоря с тебе, Тетаити. По важен въпрос.
Тази пеританска рязкост не беше нещо обичайно у Адамо и Тетаити разбра, че го е засегнал. Позасрами се, задето го бе оскърбил безпричинно, задържа секирата тъкмо когато щеше да я вдигне във въздуха и я остави на земята. После махна с ръка към колибата, за да привлече вниманието на братята си, седна на един от околните пънове и направи знак на тримата перитани да си изберат къде да седнат. Това беше полуучтиво. Прие разговора, но не ги покани да влязат и седна преди тях.
Пърсел помълча, преди да заговори. Той никога не се бе чувствувал особено близък с Тетаити. Смущаваше го студенината на държането му. Тетаити беше висок и мускулест като Меани, но макар и едва тридесетгодишен, по лицето му нямаше нито следа от младост. Две дълбоки бръчки бяха издълбани от двете страни на устата му, отвесна бразда прорязваше челото между веждите, а очите, заслонени зад тежки клепачи, нямаха кротостта, която лъхаше от очите на Меани.
Пърсел започна с обичайните учтиви приказки за времето, риболова и реколтата. Бейкър и Джонс седнаха зад него, предварително примирени с дългото и неразбираемо за тях бръщолевене. Докато Пърсел говореше, Меани седна срещу него, отдясно на Тетаити. Сложил лакти на коленете си, кръстосвайки и разделяйки пръсти, той бе навел глава, с устремен в земята поглед. Оу и Тими застанаха отляво на Тетаити, но малко по-назад. А Меоро и Кори, свързани с тясно приятелство откато Кори едва не уби Меоро на борда на „Блосом“, си останаха на прага на колибата, дето бяха седнали, с провиснали навън крака.