- Вероятно не.
Лежахме един до друг, заслушани в дъжда, който биеше по къщата. Само няколко секунди деляха тътена на гръмотевицата.
- Никога не е имало толкова много светкавици преди - казах аз. Още по-обезпокоително, косъмчетата на ръцете и на тила ми бяха настръхнали от заредения с електричество въздух. Казвах си, че бурята ще свърши скоро, но с напредването на времето тя само се усилваше.
Когато стените започнаха да се тресат, Ти Джей изпълзя от спасителната лодка и бръкна в куфара ми. Той се обърна и ми хвърли дънките.
- Обуй ги. - Грабна собствените си дънки и ги нахлузи. След това премести въдицата в калъфа на китарата.
- Защо?
- Защото не мисля, че можем да оцелеем тук.
Излязох от леглото и обух дънките върху шортите си.
- Къде другаде можем да отидем? - Още щом попитах, вече знаех. - Не! Няма начин да отида там. Преживявали сме и други бури, нали? Можем да останем тук.
Ти Джей взе раницата си и натъпка вътре ножа, въжето и комплекта за оказване на първа помощ. Хвърли към мен маратонките ми и напъха краката си в своите Найкове, без да си дава труд да ги развързва.
- Никога не е било толкова лошо - каза той. - И ти го знаеш.
Отворих уста да му възразя и в този миг покривът беше издухан.
Ти Джей знаеше, че е спечелил.
- Да вървим - подкани ме той, но едва го чух през виещия вятър. Той прокара ръце през дръжките на раницата си и ми подаде калъфа на китарата. - Ще трябва да го носиш. - След това хвана с една ръка куфарчето с инструментите, а с другата - моя куфар и забързахме през гората по посока на пещерата. Дъждът ни переше, а вятърът духаше толкова яростно, че се боях да не ме събори.
Пред входа на пещерата се поколебах.
- Влизай, Ана - извика той.
Наведох се, опитвайки се да събера смелост да пропълзя вътре. Внезапното пропукване на един клон прозвуча като изстрел и Ти Джей ме блъсна навътре. Той набута калъфа на китарата, кутията с инструменти и куфара след мен и ме последва точно преди дървото да падне, блокирайки входа към пещерата, и да ни потопи в мрак.
Блъснах се в Костите като топка за боулинг. Скелетът се разпиля по пода на пещерата и няколко секунди по-късно Ти Джей се изтърси до мен.
Ние двамата - и всичко, което притежавахме - едва се събираше в тясното пространство. Трябваше да лежим по гръб с допрени рамене, и ако протегнех ръка, можех да докосна стената на пещерата на сантиметри от дясната ми страна; Ти Джей можеше да направи същото от лявата си страна. Пещерата миришеше на мръсотия, гниещи растения и животни (надявах се не прилепи). Благодарна, че съм с дънки, кръстосах крака в глезените, за да не позволя нещо да пропълзи в крачолите ми. Таванът беше на по-малко от две стъпки над главите ни. Сякаш се намирахме в ковчег със затворен капак и аз се паникьосах, сърцето ми заби силно, започнах да дишам тежко, имах чувството, че не ми достига въздух.
- Дишай по-бавно, Ана - каза Ти Джей. - Веднага щом бурята престане, излизаме оттук.
Затворих очи и се концентрирах върху вдишването и издишването.
Просто игнорирай всичко. Напускането на пещерата сега не е опция.
Ти Джей взе ръката ми и преплете пръсти в моите, като ги стисна леко. Аз стиснах неговите в отговор, държейки се за ръката му като за спасителна сламка.
- Не ме пускай - прошепнах.
- Няма.
Останахме в пещерата часове, слушахме как бурята вилнее навън. Когато тя най-после спря, Ти Джей избута клоните от входа. Слънцето грееше и ние излязохме, вторачени в опустошенията.
Бурята беше съборила толкова много дървета, че трябваше да си избираме пътя като през лабиринт, за да стигнем до брега. Когато най-после се измъкнахме от гората, се ококорихме.
Къщата я нямаше.
Ти Джей погледна към земята, където беше стояла преди. Аз го прегърнах и казах:
- Съжалявам. - Той не отговори, но ме обгърна с ръце и останахме така дълго.
Пребродихме района и открихме спасителната лодка до едно дърво. Прегледахме я за дупки и се вслушахме за съскане от изпускан въздух, но не чухме нищо. Колекторът за вода се носеше в океана на няколко ярда от сушата, а мушамата и навесът на покрива лежаха сред купчината дървета, които някога бяха наш дом.
Възглавниците от самолетните седалки, спасителни жилетки, одеяло - бяха разпръснати по пясъка. Оставихме ги да изсъхнат на слънце. Прикрепихме навеса към спасителната лодка, но Ти Джей беше отрязал найлоновите капаци и ролетните врати, за да ги използва в къщата. Навесът щеше да ни пази от дъжд, но вече нямахме защита от комарите.
Прекарахме останалата част от деня в конструирането на друг навес и събиране на дърва за огън, трупайки ги вътре, така че да изсъхнат. Ти Джей отиде да лови риба, а аз събрах кокосови орехи и плодове от хлебно дърво.