Ана ми каза телефонния номер и аз го повторих на татко.
- Последното нещо, което искам да направя, е да затворя, Ти Джей, но тук е осем вечерта и трябва да звънна на няколко места, преди да е станало съвсем късно. Качването ви на самолет може да е трудно заради 11 септември. Ако не мога да ви кача с Ана на пътнически самолет, ще уредя чартър. Вероятно преди утре няма да успея да ви измъкна оттам. Възможно ли е да останете в болницата?
- Предполагам, че да.
- Някой може ли да ви заведе в хотел?
- Ще проверя. Може би някой може да ни закара.
- След като стигнете в хотела, ми се обади, за да им дам номера на кредитната ми карта.
- Окей, татко. Мама добре ли е?
- Да, тук е. Иска да говори с теб.
Едва разбирах какво ми говори мама. Веднага щом чу гласа ми, започна да плаче отново.
- Всичко е наред, мамо, скоро ще съм си вкъщи. Не плачи. Дай телефона на татко, става ли?
Когато татко се върна на линията му казах, че ще говорим с местната полиция, след това ще отидем в хотела и ще му се обадя оттам.
- Добре, Ти Джей, ще чакам.
- Той започва да звъни - казах аз, след като затворих. - Каза че качването ни на пътнически самолет може да е трудно заради 11 септември.
- Какво е 11 септември?
- Не знам. Той каза, че може да уреди чартър. Ако намерим превоз до хотел, ще му звъннем и той ще даде на регистратурата номера на кредитната си карта. Вероятно обаче няма да можем да си тръгнем преди утре, Ана.
Тя се усмихна.
- Чакали сме толкова дълго, можем да почакаме още един ден.
Придърпах я и я целунах.
- Отиваме си вкъщи.
Излязохме от склада и се огледахме за д-р Рейнолдс. Той стоеше в коридора и ни чакаше с двама полицаи. С тях имаше още един мъж. Той носеше риза в цвят каки с името на чартърния хидроплан, избродирано върху джоба.
Д-р Рейнолдс държеше кафяв плик с големи мазни петна отстрани. Подаде ми ги с усмивка и аз надникнах вътре. Такос. Извадих едно и го подадох на Ана, след това взех и за себе си.
В препържената тортиля имаше говеждо на парченца и лук. По ръката ми потече пикантен сос. Не бях свикнал на толкова много различни миризми в един и същ момент. Изядох цялото тако с настървение за по-малко от минута.
Полицаите искаха да говорят с нас, затова ги последвахме към един празен ъгъл на лобито. Аз бръкнах в плика и извадих по още едно тако за мен и за Ана.
Полицаите говореха английски, но силният им акцент ни затрудняваше да ги разберем. Отговорихме на въпросите им, казахме им за Мик и за сърдечния му удар, и как след това сме се разбили и сме живели на острова.
- Търсенето и спасителният отряд намериха части от самолета, но не и тела - каза единият от полицаите. - Предположихме, че сте се удавили.
- Мик знаеше, че може да не кацнем безопасно, така че ни предупреди да облечем спасителните жилетки. Иначе щяхме да се удавим - каза Ана.
- Претърсваха за тела - обади се другият. - Но не очакваха да намерят. Има акули.
С Ана се спогледахме.
- Някои от самолетните отломки бяха изхвърлени на острова. Моята раница, куфарът на Ана и спасителната лодка. Вълните изхвърлиха и тялото на Мик - обадих се аз. - Погребахме го на острова.
Мъжът от чартърния хидроплан имаше някои въпроси.
- Щом спасителната лодка е била изхвърлена на брега, защо не използвахте аварийния радиобуй?
- Защото нямаше такъв - казах аз.
- Всички спасителни лодки имат. Поставят се по заповед на Бреговата охрана, когато се лети над вода.
- Е, нашата нямаше - казах аз. - Можете да ми вярвате, че проверихме.
Той си записа дадената от нас информация и ми подаде визитна картичка.
- Моля ви, кажете на адвоката си да ми се обади, когато се приберете в Щатите.
Прибрах визитната картичка в джоба на шортите си.
- Има още нещо - казах аз, обръщайки се към двамата полицаи. - Някой беше живял там преди нас. - С Ана им казахме за бараката и за скелета. - Ако сте търсили изгубен човек, той може да бъде намерен там.
Когато приключихме разговора с тях, попитах д-р Рейнолдс дали някой може да ни откара до хотел.
- Аз ще ви откарам - отзова се той.
Качихме се в една очукана Хонда. Тя нямаше климатик, така че смъкнахме стъклата. Напуснахме паркинга и шосетата, автомобилите, сградите - неща, които не бях виждал от толкова дълго - ме поразиха. Вдишвах изгорелите газове, толкова различни от миризмата на острова. Когато видях знака за хотела, се усмихнах, защото най-после ме осени, че Ана и аз ще разполагаме със стая, душ и легло.
- Благодарим ви за помощта - казахме на д-р Рейнолдс, когато той ни остави пред хотела.
- Късмет и на двамата - пожела ни той като стисна ръката ми и прегърна Ана.