Последвах Сара по коридора към свободната стая. Тя отвори гардероба и аз се взрях в дрехите си. Повечето от тях бяха на закачалки, а останалите бяха прилежно сгънати на горния рафт. Един светлосин кашмирен пуловер привлече погледа ми и аз се пресегнах и докоснах ръкава, очарована от мекотата му.
- Искаш ли първо да си вземеш душ? - попита Сара.
- Да. - Грабнах един сив клин за йога и бяла тениска с дълги ръкави. Взех също и синия пуловер от рафта. В един скрин в ъгъла се намираха чорапите ми, сутиените и бельото. Влязох в банята и останах под душа дълго.
Дрехите ми се въртяха около мен, но те бяха познати и топли.
- Стефани е на път за насам - каза Сара и ми подаде чаша кафе, след като седнах на дивана в дневната.
Усмихнах се при споменаването на най-близката ми приятелка.
- Нямам търпение да я видя. - Отпих от кафето.
Сара го беше подправила. - „Бейлис Айриш Крийм“?
- Помислих, че можеш да използваш алкохол.
- Да, но не много. Чувствам се като в безтегловност тези дни. - Вдигнах топлата чаша в ръцете си. - Мама как се справи след като татко почина?
- Добре. Отказа да продаде къщата, така че Дейвид се грижеше за работата в двора и наехме човек да рине алеята и тротоарите, когато вали сняг. Стараехме се да не се чувства самотна.
- Много лош ли беше ракът?
- Не беше добър. Тя се бори здраво, обаче, от началото до края.
- Беше ли в хоспис?
- Не. Умря вкъщи, така, както искаше.
Изпихме кафето си. Дейвид се прибра вкъщи с гевреците и Сара ме накара да ям.
- Толкова си слаба - каза тя, намаза крем сирене върху един геврек и ми го подаде.
След като приключихме с яденето, се върнахме на дивана. Сара включи стереоуредбата и намери станция за класически рок. Подаде ми чаша прясно кафе, този път без да добавя Бейлис. Дейвид се присъедини към нас и те започнаха да ме разпитват за острова.
Разказах им всичко. Сара плака, когато им казах как с Ти Джей едва не сме умрели от дехидратация. Бяха шокирани от историята с акулата, намирането на Костите и цунамито.
- Какво ужасно изпитание - въздъхна Сара.
- Ами, адаптирахме се. Беше лошо накрая, обаче. Не съм сигурна колко дълго щяхме да издържим.
Сара ми подаде вълненото одеяло и аз завих краката си.
- Бях изненадана да видя Джон на летището - казах аз.
- Аз му се обадих. Беше съсипан, когато съобщиха, че самолетът ви се е разбил, и наистина се зарадва, когато му казах, че си жива.
- Мислех, че може би е продължил. Че се е оженил досега.
- Не. Срещаше се с някоя за кратко, но доколкото знам, още е сам.
- О!
- Какво реши за него?
- Той не е човекът, с когото си въобразявах, че ще бъда, Сара. Не знам какво щеше да се случи, ако самолетът ми не се беше разбил, но имах безкрайно много време да мисля какво искам. - Поклатих глава. - И това не е той.
- С Ти Джей сте заедно, нали? - попита Сара.
- Да. Изненадана ли си?
- Предвид обстоятелствата? Не. На колко години е той?
- Двайсет.
- На колко беше, когато това започна?
- Почти на деветнайсет.
- Обичаш ли го?
- Да.
- Видях начина, по който те гледаше. По който те успокояваше на аерогарата. И той те обича - каза Сара.
Оставих празната си чаша на масата и кимнах:
- Да. Обича ме.
Звънецът на входната врата иззвъня и Сара прекоси стаята. Последвах я и сдържах дъха си, когато тя погледна през шпионката и отвори вратата. На прага стоеше Стефани, очите й бяха пълни със сълзи. Прегърнах я силно, никакви думи не бяха в състояние да изразят това как се чувствам да я видя отново.
- О, Ана - изхлипа тя, притискайки ме към себе си с всички сили. - Ти се върна.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Ти Джей
Онази нощ влязох в спалнята си, изтегнах се на леглото и звъннах на Ана.
- Здравей - казах, когато тя вдигна. - Как си?
- Изтощена. Толкова много неща трябва да смеля.
- Иска ми се да можех да помогна.
- Просто ще отнеме известно време, Ти Джей - отвърна тя. - Ще се оправя.
- В момента лежа на старото си легло. Мама не беше изхвърлила нищо.
- Нито пък Сара. Мислех, че хората раздават вещите на близките си, когато умрат.
- Мама знае за нас.
- О, Боже! И какво каза?
- Попита ме колко годишен съм бил, когато е започнало. Това е.
- Може да го премисли по-късно.
- Може. Джон ли беше онзи на летището?
- Да.
- Какво му каза?
- Нищо. Той ме възпря. Трябва да му се обадя.
- Така ли?
- В някакъв момент. Не мога да се занимавам с това точно сега. Преди няколко дни говорихме на плажа за това. Сега сме си вкъщи. Не е ли сюрреалистично?