- Няма проблем, мамо. Чакал съм толкова дълго. Един ден повече няма да промени нещата.
Тя избърса ръце в една кърпа и ми се усмихна.
- Искаш ли още нещо за ядене?
- Не. Преядох. Благодаря.
- Ще ти запиша час при зъболекаря и при фризьора. - Мама изключи печката и отиде да звъни.
- Е, работиш ли или какво? - попитах аз Бен. - Средата на деня е.
- В колеж съм. Сега сме в зимна ваканция.
- Отишъл си в колеж? Къде?
- Университета на Айова. Второкурсник съм. Трябва да ми дойдеш на гости. Ами ти? Какво смяташ да правиш?
- Обещах на Ана да издържа тестовете за гимназиална диплома. След това нямам идея.
- Ще продължите ли да се виждате?
- Да. Вече ми липсва. Бил съм до нея непрекъснато през тези три и половина години.
- Приятел, ако ти задам още един въпрос, обещаваш ли да не ме удряш?
- Зависи какъв е.
- Какво е чувството да си с нея? Вярно ли е онова, което казват за по-големите какички?
- Тя не е чак толкова по-голяма.
- Ъ-ъ-ъ... да. Е, как е?
- Невероятно.
- Тя какво прави?
- Прави всичко, Бен.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Ана
Фризьорката ми Джоан влезе в дневната на Сара.
- Долу има репортери. Мисля, че ме снимаха - съобщи тя. - След това съблече палтото си и ме прегърна. - Добре дошла, Ана. Истории като твоята ме карат да вярвам в чудеса.
- И мен, Джоан.
- Къде искаш да я подстригваш? - попита Сара.
Аз вече си бях взела душ и косата ми беше още мокра, така че Джоан ме накара да седна на един стол в кухнята.
- Какво е ставало тук? - попита тя, изследвайки краищата на косата ми.
- Ти Джей трябваше да я гори, когато стана прекалено дълга.
- Шегуваш се.
- Не. Той се притесняваше да не пламне цялата ми глава.
- Колко искаш да отрежа?
Косата стигаше до средата на гърба ми.
- Десетина сантиметра. И може би дълъг бретон.
- Разбира се.
Джоан ме разпитва за острова, за това как сме живели, какво сме правили. Разказах на нея и на Сара за прилепа, който се беше заплел в косата ми.
- И те ухапа? - Сара изглеждаше ужасена. - А Ти Джей го е намушкал с нож?
- Да. Всичко завърши добре, обаче. Нямаше бяс.
Джоан изсуши косата ми и я изправи с маша.
Вдигна едно огледало и аз погледнах отражението си. Сега косата ми изглеждаше здрава, с равни краища.
- Еха. Голямо подобрение.
Сара се опита да плати, но Джоан не поиска да вземе пари. Благодарих й, че е дошла в апартамента.
- Поне това мога да направя, Ана. - Тя ме прегърна и ме целуна. След като си тръгна, казах на Сара:
- Ако можехме да излезем през тази врата, без да ни наобиколят на мига, има едно място, където наистина искам да отида.
- Разбира се - кимна Сара. - Ще извикам такси.
Репортерите закрещяха името ми веднага щом със Сара отворихме вратата. Чакаха на стъпалата и ние ги разблъскахме, за да се вмъкнем в чакащата кола.
- Иска ми се сградата ти да имаше заден двор - въздъхнах аз.
- Сигурно щяха да са и там. Гадни лешояди - промърмори Сара.
След това даде адреса на шофьора и скоро влязохме през портите на гробище „Грейсланд“.
Помолихме таксито да ни изчака.
В сивото небе кръжаха снежинки. Потреперих, но Сара, явно не съзнаваща студа, дори не си даде труд да закопчее палтото си. Поведе ме към гроба, където родителите ни - Джоузефин и Джордж Емерсън - лежаха един до друг.
Коленичих пред надгробната плоча и прокарах пръст по имената им.
- Върнах се - прошепнах аз. Сара ми подаде кърпичка и избърсах потеклите от очите ми сълзи.
Представих си баща ми с рибарската си шапка, със закачена на нея стръв, как ме учи да чистя риба. Спомних си как обичаше да пълни чашката за колибрита и да гледа малките създания, спускащи се с бръмчене да пият вода, кръжейки във въздуха. Помислих си за мама и колко много обичаше градината си, дома си и внуците си. Никога повече нямаше да споделя с нея приключенията си в класната стая по време на неделната закуска. Тя никога повече нямаше да ми даде съвет и аз никога повече нямаше да чуя гласовете на родителите си. Изкрещях, изхвърляйки всички емоции навън. Сара чакаше търпеливо, даде ми време за катарзиса, от който отчаяно се нуждаех. Сълзите ми най-после пресъхнаха и аз се изправих.
- Сега можем да вървим.
Сара преметна ръка през рамото ми и се върнахме в таксито. Потеглихме към родителите на Дейвид, за да вземем децата.
Джо и Клоуи спряха да играят, когато влязохме в стаята. Сигурно им изглеждах като призрак. Сара беше запазила в тях спомена за мен жив, но лелята, която те мислеха за умряла, сега стоеше в дневната. Коленичих до тях:
- Боже, толкова много ми липсвахте!