- Аз също.
- Ще го уредя - кимна Том. - Има още нещо, Ана. Ти Джей вече го знае, но аз говорих по телефона е адвоката по отношение на чартърния хидроплан. Наистина, смъртта на пилота е причинила разбиването, но снабдителят на спасителната лодка не е обезпечил изисквания от Бреговата охрана авариен радиобуй, поради което налице е нарушение. И двете страни са проявили небрежност. Авиационните съдебни процеси са нещо много сложно и съдът ще трябва да установи процентът отговорност. Това може да се точи с години. Но компанията за чартърни хидроплани би искала да се споразумее с двама ви и след това да действа от ваше име срещу другата част. В замяна вие ще се съгласите да не повдигате съдебен иск.
Свят ми се зави. Не бях мислила за проявено нехайство или за съдебни дела.
- Не знам какво да кажа. Така или иначе не бих съдила никого.
- Тогава предлагам да се споразумеете. Няма да има дело. Може да се наложи да давате показания, но можете да го направите тук в Чикаго. Тъй като си била моя служителка, когато хидропланът се е разбил, моят адвокат ще води преговорите от твое име.
- Да. Би било чудесно.
- Сигурно ще отнеме няколко месеца, или повече, преди да се финализира.
- Добре, Том.
Алексис и Грейс се присъединиха към нас за вечеря. Всички се отпуснаха значително, когато седнахме на масата. Джейн поднесе телешко филе, печени зеленчуци и огретен от картофи. Алексис и Грейс ми хвърляха тайни погледи и се усмихваха. Аз помогнах на Джейн да разчисти масата и да сервира топла ябълкова тарта и сладолед за десерт.
Когато стана време да си тръгвам, Том ми подаде един плик.
- Какво е това?
- Чек. Още не сме ти платили за обучението.
- Не ми дължите нищо. Не съм си свършила работата. - Опитах се да му върна плика.
Той внимателно отблъсна ръката ми.
- С Джейн настояваме.
- Том, моля те.
- Просто го вземи, Ана. Това ще ни направи щастливи.
- Добре. - Пъхнах плика в чантата си.
- Благодаря за всичко - казах на Джейн.
Погледнах я в очите и тя срещна погледа ми. Не бяха много майките, които биха посрещнали много по-възрастната приятелка на сина си в своя дом толкова мило, и двете го знаехме.
- За нищо, Ана. Отбивай се понякога.
Ти Джей ме прегърна веднага щом вратите на асансьора се затвориха. Аз издишах шумно и облегнах глава на гърдите му.
- Родителите ти са чудесни.
- Казах ти го.
Те се оказаха също така и щедри. Защото по-късно същата вечер, когато отворих плика, който ми бяха дали, извадих един чек за двайсет и пет хиляди долара.
* * *
Пресконференцията трябваше да започне в два часа. Том и Джейн Калахан стояха отстрани, Том държеше малка видеокамера в ръка, единственият, който имаше разрешение да снима.
- Знам какво ще питат - казах аз.
- Не си длъжна да отговаряш на въпроси, на които не искаш - напомни ми Ти Джей.
Седнахме на една дълга маса срещу море от репортери. Потропвах нервно с десния си крак и Ти Джей се пресегна и ме натисна леко по бедрото. Знаеше добре, че не бива да оставя дълго ръката си там.
Някой беше сложил голяма карта на стената, показваща въздушна снимка на двайсет и шестте атола на Малдивите. Пресконференцията щеше да се води от пиарката на един новинарски канал; тя започна с обяснение за репортерите, че островът, на който с Ти Джей сме живели, е бил необитаем, и вероятно е претърпял значителни щети в резултат на цунамито. Лазерната й показалка се спря върху остров Мале, за да обозначи нашата стартова точка.
- А ето това е тяхната деетинация - каза тя, посочвайки друг остров. - Заради сърдечния удар, който е претърпял пилотът, самолетът се е разбил някъде тук.
Първият въпрос дойде от един репортер, седящ на задната редица. Той трябваше да вика, за да можем да го чуем.
- Какво ви мина през ума, когато осъзнахте, че пилотът е получил сърдечен удар?
Наведох се напред и заговорих в микрофона.
- Уплашихме се, че ще умре и се страхувахме, че няма да може да приземи самолета.
- Опитахте ли да му помогнете? - попита друг.
- Ана го направи - каза Ти Джей. - Пилотът ни накара да си облечем спасителните жилетки, да се върнем на седалките си и да закопчеем предпазните колани. Когато той се свлече, Ана разкопча колана си и се втурна напред да му направи сърдечен масаж.
- Колко дълго бяхте в океана, преди да достигнете до острова?
На този въпрос отговори Ти Джей.
- Не знам. Слънцето залезе около час, след като се разбихме, и изгря, когато вече бяхме излезли на брега.
През следващия час отговаряхме на различни въпроси. Питаха ни за всичко - от това как сме се хранили, до това какъв подслон сме построили. Казахме им за счупената ключица на Ти Джей и за болестта, която едва не го уби. Описахме бурите и обяснихме как делфините спасиха Ти Джей от акулата. Говорихме за цунамито и за това как се бяхме срещнали в болницата. Те изглеждаха искрено впечатлени от трудностите, с които сме се сблъскали, и аз се отпуснах малко.