След това една репортерка от първия ред, жена на средна възраст с намръщено лице, изстреля внезапно:
- Какъв вид физически отношения имахте на острова?
- Въпросът ви е неуместен - отвърнах аз.
- Знаете ли възрастта, на която едно лице се смята за пълнолетно в щата Илинойс? - попита тя.
Не изтъкнах, че островът не е щата Илинойс.
- Разбира се, че знам. - Тя реши да разясни, в случай, че останалите не са наясно.
- В щата Илинойс едно лице се смята за пълнолетно, когато е навършило седемнайсет, освен ако връзката не включва учител. Тогава възрастта се качва на осемнайсет години.
- Не сме нарушили никакъв закон - обади се Ти Джей.
- Понякога жертвите биват убеждавани да лъжат - продължи репортерката. - Особено ако изнасилването е станало рано.
- Нямаше никакво изнасилване - възрази Ти Джей.
Тя се обърна директно към мен със следващия въпрос:
- Как, според вас, ще се чувства чикагският данъкоплатец, плащайки заплата на учител, заподозрян в сексуално посегателство срещу ученик?
- Не е имало никакво сексуално посегателство! - извика Ти Джей. - Какво точно не разбрахте?
Макар да знаех, че ще питат за отношенията ни, никога не бях допускала вероятността да ни обвиняват в лъжа за това, или че съм принудила със сила Ти Джей. Семето на съмнението, което репортерката пося, щеше със сигурност да се размножи, подхранвано от слухове и спекулации. Всички, които прочетяха нашата история, щяха да поставят под въпрос действията и почтеността ми. В резултат на което можеше да имам затруднения да си намеря работа в училище, приключвайки ефективно кариерата си на учител.
Когато мозъкът ми обработи последствията от зададения въпрос, аз едва имах време да отместя стола и да се втурна към дамската тоалетна. Отворих вратата на кабинката и се наведох над тоалетната чиния. Не бях в състояние да ям преди пресконференцията и празният ми стомах се свиваше безрезултатно, но нищо не излезе. Някой отвори вратата.
- Добре съм, Ти Джей. Идвам след минутка.
- Аз съм, Ана - прозвуча женски глас.
Излязох от кабинката. Пред мен стоеше Джейн Калахан. Тя разтвори ръце. Това бе нещо, което би направила моята майка, и аз се хвърлих в прегръдките й и се разплаках. Когато спрях да хлипам, Джейн ми подаде кърпичка и каза:
- Медиите превръщат в сензация всичко. Мисля, че някой от цялата аудитория ще си направи сам изводите.
Избърсах очи.
- Надявам се.
Ти Джей и Том ни чакаха, когато излязохме от тоалетната. Ти Джей ме отведе до един стол и седна до мен.
- Добре ли си? - Той ме прегърна и аз отпуснах глава на рамото му.
- Сега съм по-добре.
- Всичко ще се оправи, Ана.
- Може би - казах аз. А може би не.
На следващата сутрин прочетох във вестника отразената пресконференция. Не беше чак толкова зле, колкото бях очаквала, но и не беше добре. Статията не поставяше под въпрос учителските ми способности, но повтаряше някои от предположенията, подхвърлени от репортерката, за вероятността да бъда назначена в някое училище. Подадох вестника на Сара, когато влезе в стаята. Тя я прочете и изсумтя с отвращение.
- Какво ще правиш?
- Ще говоря с Кен.
Кен Томлинсън, трийсетгодишен ветеран на илинойската система на общинските училища, ми беше директор в продължение на шест години. Неговата посветеност на учениците и подкрепа към учителите го правеха един от най-уважаваните хора в района.
Той не губеше време да се тревожи за неща, които нямаха значение, и пускаше най-добрите неприлични вицове, които някога бях чувала.
Надникнах в офиса му малко след седем часа сутринта няколко дни след пресконференцията. Той отмести стола си и ме посрещна на вратата.
- Ей, момиче, знаеш ли колко се радвам да те видя! - Прегърна ме. - Добре дошла у дома.
- Получих съобщението ти на телефонния секретар на Сара. Благодаря, че се обади.
- Исках да знаеш, че всички мислим за теб. Предположих, че ще имаш нужда от малко време, преди да наминеш. - Той седна зад бюрото си, а аз седнах в стола срещу него. - Мисля, че знам защо си тук.
- Обаждаха ли ти се?
Той кимна.
- Няколко души. Родители, които искаха да знаят дали ще се върнеш в училището. Искаше ми се да им кажа какво наистина мисля за евентуалните им тревоги, но не можех.
- Знам, Кен.
- Бих искал да те назнача на старото ти място, но сложих човек два месеца след като самолетът ти се разби, когато всички загубихме надежда, че някога ще бъдете намерени.