Разкъсана кутия с шпилове за покрив лежеше до багера.
Джон отиде и взе един от тях, после се приближи до лесъра, проснат до Куин. Вдигна високо ръце и вложи цялата си сила и гняв в удара и в този миг всичко се промени. Той държеше кинжал, а не парче стомана… И беше огромен, по-едър от Блей и Куин… И беше правил това много, много пъти.
Шпилът потъна в гърдите на лесъра и струята светлина беше по-ярка, отколкото Джон очакваше. Заслепи очите му и по тялото му се плъзна гореща вълна. Но работата не беше свършена. Той се движеше по асфалта, сякаш не чувстваше земята под краката си.
Блей наблюдаваше неподвижен и неспособен да продума, когато Джон вдигна шипа отново. Този път при нанасянето на удара той отвори уста и извика, без да издаде и звук. Боен вик, но не по-малко мощен, само защото не бе чут.
След последвалия изблик на светлина до съзнанието на Джон достигна воят на приближаващи сирени. Без съмнение някой човек, чул изстрелите, беше повикал полиция.
Джон отпусна ръка встрани, шпилът се изплъзна от дланта му и издрънча на земята.
Не съм страхливец. Аз съм воин.
Припадъкът го връхлетя бързо и яростно, събори го на земята, притисна го с невидими ръце и го накара да се мята, докато не загуби съзнание и не го погълна тътенът на забравата.
22.
Когато Джейн и Ви се върнаха в спалнята, тя седна в креслото, което вече смяташе за свое, а Ви се изтегна на леглото. Щеше да е дълга нощ… хм, ден. Тя беше уморена и нервна, лоша комбинация.
— Искаш ли нещо за ядене? — попита той.
— Знаеш ли какво бих искала? — прозя се тя. — Горещ шоколад.
Ви вдигна телефона, натисна три бутона и зачака.
— Да не би да ми поръчваш? — попита тя.
— Да. Също както и… Здрасти, Фриц. Ето какво искам…
След като Ви затвори телефона, тя неволно му се усмихна.
— Това си беше чисто подмазване.
— Не си яла нищо, откакто… — Той се спря, сякаш не искаше да споменава за отвличането.
— Няма ми нищо — промърмори тя, като се натъжи без основателна причина.
Не, всъщност имаше причина. Скоро си тръгваше.
— Спокойно, няма да ме помниш — успокои я той. — Няма да чувстваш нищо, след като си отидеш.
Тя се изчерви.
— О… как точно четеш мисли?
— Подобно е на улавяне на радиовълни. Така беше от край време, независимо дали го исках, или не.
— Беше?
— Предполагам, че антената се е повредила. — На лицето му се изписа горчивина и погледът му стана остър. — Но чух от сигурен източник, че ще се оправи от само себе си.
— Защо способността ти е спряла?
— „Защо“ е любимият ти въпрос, нали?
— Аз съм учен.
— Знам — изрече го с мъркаща нотка, все едно тя му бе казала, че носи секси бельо. — Харесвам ума ти.
Вълна от удоволствие заля Джейн, после се почувства напълно объркана.
Сякаш усетил раздвоението й, той отклони мислите й в съвсем друга посока.
— Някога виждах и бъдещето.
Тя се прокашля.
— Наистина ли? Как точно?
— Най-вече в сънищата ми. Без хронология, просто случайно подредени случки. Най-добър бях във виждането на нечия смърт.
Смърт?
— Смърт?
— Да, знам как ще умре всеки от братята. Но не и кога.
— Господи… Боже. Това трябва да е…
— Владея и други фокуси. — Ви вдигна ръката с ръкавицата. — Ето това например.
— Исках да те попитам за нея. Една от медицинските сестри припадна, докато беше в спешното отделение. Тя ти сваляше ръкавицата и в следващия момент беше като ударена от мълния.
— Не бях в съзнание тогава, нали?
— Беше напълно трупиран.
— Вероятно само по тази причина е оцеляла. Това проклето наследство от майка ми е смъртоносно. — Той стисна юмрук, гласът му стана остър, думите отсечени. — Отгоре на всичко предявява претенции към бъдещето ми.
— Как така? — Той не отговори и някакво вътрешно чувство я накара да каже: — Нека да отгатна, уреден брак?
— Бракове по-скоро.
Джейн потрепна. Независимо че бъдещето му не беше от значение за живота й, по някаква причина мисълта той да стане нечий съпруг… съпруг на няколко… накара стомаха й да се преобърне.