— На колко години беше?
— На тринайсет. И така, пристигнахме в църквата, която беше претъпкана, защото всички в Гринич познаваха родителите ми. Майка ми беше отчайващо изискана, а баща ми — леден стоик, така че всичко беше делово както обикновено. Спомням си… да, мислех си, че и двамата изглеждат както винаги, като изключим лошия грим на майка ми и това, че баща ми не спираше да си играе с монетите в джоба си. Това не беше типично за него. Той мразеше всякакви странични шумове и бях изненадана, че безспирното подрънкване не го притеснява. Предполагам, че го приемаше, защото той контролираше звука. Можеше да спре по всяко време, ако поискаше.
Тя замълча и погледът й се зарея към далечния край на стаята. На Ви му се прииска да прочете мислите й, за да разбере какво точно преживява. Не го направи… и не защото не беше сигурен дали ще се получи. Това, което сама решеше да сподели, беше по-ценно за него от другото, което можеше да й вземе.
— Първия ред — промълви тя. — Седяхме на първия ред в църквата, точно пред олтара. Благодаря на Бог, че ковчегът беше затворен, така че да мога да си представям Хана идеална. Тя имаше червеникаворуса коса. От онези, леко чупливите като на Барби. Моята беше права като клечки. И така…
На Ви му мина през ума, че тя използваше фразата „и така“ като гъба, с която изтриваш тебешира от черна дъска. С нея сякаш изчистваше казаното дотук, за да отвори място за още.
— Да, на първия ред. Службата започна. Засвири орган… вибрациите от тръбите се усещаха в пода. Бил ли си в църква? Вероятно не… И така, можеш да усетиш ниските тонове, когато мелодията се разгърне. Естествено, службата се извършваше в голяма катедрала с орган, който имаше повече тръби от канализацията на Колдуел. Боже, когато засвири, усещането беше като при излитане на самолет.
Тя спря и си пое дълбоко дъх. Ви разбра, че разказът я съсипва, припомняше си неща, към които не се връщаше често. Гласът й беше пресипнал, когато продължи.
— И така… беше по средата на службата, а роклята ме стягаше, беше ми ужасно зле на стомаха и проклетата овесена каша на баща ми беше пуснала ужасните си корени и се засаждаше в червата ми. Свещеникът застана зад аналоя за заупокойната молитва. Беше като подбран за филм — белокос, с плътен глас, облечен в расо в златисто и слонова кост. Беше епископът на цял Кънектикът, доколкото си спомням. И така… Стигна той до мястото за милостта, която ни очаква на небето и всякаквите там глупости за Бог, Исус и Църквата. Повече приличаше на реклама на християнството, отколкото да имаше връзка с Хана. Седях, без да следя много-много думите му, когато погледът ми падна върху ръцете на майка ми. Беше ги стиснала в скута си, а кокалчетата й съвсем бяха побелели… все едно се возеше във влакче на ужасите, но без да помръдва. Обърнах се надясно и погледнах тези на баща ми. Дланите му бяха на коленете и всичките му пръсти се впиваха в тях с изключение на кутрето, което потрепваше върху вълнените му панталони, сякаш беше болен от Паркинсон.
Ви знаеше накъде върви разказът.
— А твоите — промълви меко той. — Къде бяха твоите?
Джейн издиша с приглушено изхлипване.
— Моите… моите бяха съвършено неподвижни, съвършено отпуснати. Не чувствах нищо, освен овесената каша в стомаха си. О… боже, сестра ми беше мъртва, а родителите ми, които бяха хора, лишени от емоции повече, отколкото можеш да си представиш, бяха разстроени. А аз? Нищо. Помня, че си мислех как Хана би плакала, ако аз лежах върху сатена в ковчега. Би плакала за мен. А аз? Не можах. И когато свещеникът приключи с рекламните си лозунги колко велик бил Бог и каква щастливка била Хана, че е с него и прочие дрън-дрън, органът засвири отново. Вибрациите от тръбите на органа се издигнаха от пода, минаха през седалката ми и уцелиха точната честота. Или грешната, предполагам. Повърнах овесената каша върху баща ми.
По дяволите, помисли си Ви. Той се протегна и хвана ръката й.
— Проклятие…
— Да. Тогава майка ми стана, за да ме изведе, но баща ми й каза да си седи на мястото. Той ме придружи до една от служителките в църквата и й поръча да ме заведе в тоалетната, а той влезе в мъжката. Останах сама в кабинката за десетина минути, после жената от църквата се върна, качи ме в колата си и ме откара вкъщи. Пропуснах погребението. — Джейн си пое въздух. — Когато родителите ми се прибраха, никой от тях не дойде да ме види. Не преставах да ги очаквам. Чувах ги как се движат из къщата, докато всичко утихна. Слязох долу, взех си нещо от хладилника и ядох права до плота, защото не ни беше разрешено да носим храна горе. Тогава също не плаках, въпреки че беше ветровита нощ, което винаги ме плашеше, и къщата беше почти тъмна, а и бях провалила погребението на сестра си.