Липсата на спомени правеше ситуацията по-безопасна и за него. Както в онази нощ, когато се бяха напили с Рот и той се беше разприказвал за майка си.
Колкото по-малко се знаеше за него, толкова по-добре.
Но защо мисълта за изтриването на спомените й предизвикваше болка в гърдите му?
Боже, тя щеше да си тръгне толкова скоро.
25.
От Другата страна Кормия излезе от храма на Примейла и изчака Директрис да затвори огромните златни врати. Храмът беше на върха на хълм и изглеждаше като златна корона върху него. Оттам се откриваше гледка към обителта на Избраниците: белите сгради и храмовете, амфитеатърът, покритите пасажи. Пространството между сградите беше покрито с ниска бяла трева, която не растеше, никога не се променяше и както винаги, хоризонтът почти не се виждаше, с изключение на мъглявите очертания на далечна бяла гора, която представляваше границата. Единственият цвят в композицията беше светлосиньото небе, но и то избледняваше в далечината.
— С това урокът ти приключва — съобщи Директрис, като свали от врата си изящната верижка с ключовете и заключи вратите. — Според традицията трябва да се подложиш на първия пречистващ ритуал, когато дойдем за теб. Дотогава би трябвало да размишляваш каква чест ти е оказана и как ще служиш за благото на всички нас.
Думите бяха изречени със същия твърд тон, с който Директрис обясни какво ще прави Примейлът с тялото на Кормия. Отново и отново. Всеки път, когато поискаше.
В очите на Директрис просветна пресметливо пламъче, когато отново постави огърлицата на врата си и ключовете с леко звънтене се наместиха между гърдите й.
— Довиждане, сестро — сбогува се Директрис и тръгна надолу по хълма. Бялата й роба се сливаше с цвета на земята и сградите. Още бяло, което се отличаваше единствено защото се движеше.
Кормия допря длани до бузите си. Директрис беше казала — не, беше гарантирала — че това, което ще й се случи под Примейла, ще е болезнено, и Кормия й вярваше. Откровените подробности бяха шокиращи и тя се боеше, че няма да понесе церемонията по сливането, без да се пречупи и да опозори всички Избраници вкупом. Като тяхна представителка трябваше да се държи подобаващо и с достойнство или щеше да опетни вековната традиция, на която служеше.
Тя погледна през рамо към храма и притисна с ръка корема си ниско долу. Беше плодовита като всички други Избраници, и то по всяко време. Можеше да зачене от Примейла още от първия си контакт с него.
О, Скрайб Върджин, защо точно тя трябваше да бъде набелязана?
Когато пак се обърна, Директрис беше в подножието на хълма и изглеждаше мъничка в сравнение с извисяващите се сгради, а беше толкова внушителна в действителност. Повече от всеки или от всичко друго тя даваше тон на нещата. Съдбата им бе да служат на Скрайб Върджин, но Директрис бе тази, която командваше живота им. Поне до пристигането на Примейла.
Кормия си помисли, че Директрис не иска мъжа в своя свят.
Точно за това на Скрайб Върджин беше предложено да избере Кормия. От всички жени, които можеха да бъдат избрани и щяха да са очаровани, тя бе най-незаинтересованата и най-малко способна да угоди. Това бе една пасивно агресивна декларация срещу промяната във върховенството.
Кормия се заспуска по хълма. Бялата трева под босите й крака не беше нито топла, нито студена. Нищо освен храните и напитките не притежаваше някаква температура.
За момент си помисли да избяга. По-добре бе да е далеч от всичко, което познаваше, отколкото да понесе това, което й беше описала Директрис. Само че тя нямаше представа как да стигне до Далечната страна. Знаеше, че трябва да се мине през личните покои на Скрайб Върджин, но после какво? Ами ако Нейна Святост я хванеше?
Немислимо. По-страшно и от това, да бъде с Примейла.
Потънала в интимните си грешни мисли, Кормия вървеше безцелно през земите, които познаваше, откакто се помнеше. Беше лесно да се загубиш тук, защото всичко изглеждаше еднакво и миришеше еднакво, без никакъв контраст. Очертанията бяха толкова размити, че беше невъзможно да се хванеш за нещо с ума или с тялото си. Нямаше как да стъпиш здраво на земята, тук съществуването бе реене във въздуха и сливане с него.
Когато мина покрай Съкровищницата, се спря на величествените стъпала и се замисли за скъпоценностите вътре, единствените истински цветове, които някога беше зървала. Зад заключените врати имаше цели кошове със скъпоценни камъни и въпреки че ги беше виждала само веднъж или два пъти, помнеше цветовете им съвсем ясно. Беше заслепена от блясъка на яркото синьо на сапфира, наситеното зелено на изумруда, от силата на кървавочервения рубин. Аквамаринът беше с цвета на небето, така че я впечатли най-малко.