Цитрините й бяха любими, прекрасните жълти цитрини. Тайно бе докоснала един от тях. Бързо бе мушнала ръката си в коша, докато никой не гледаше. Беше прекрасно да наблюдава как светлината проблясва във фасетите им. Да усети камъните в дланта си бе огромна наслада, увеличена още повече от факта, че вършеше нещо забранено. Стопляха я, въпреки че не бяха по-топли от каквото и да е друго.
Скъпоценните камъни не бяха единственото, което превръщаше влизането й в Съкровищницата в празник. Там в стъклени кутии се съхраняваха вещи от Отвъдната страна, неща, които се пазеха, защото бяха изиграли важна роля за историята на вида им, или защото се бяха оказали притежание на Избраниците. Въпреки че Кормия не знаеше предназначението на някои от предметите, те бяха истинско откритие. Цветове. Материи. Чужди неща от чужди места.
Странно, но от всичко най-силно я бе привлякла една стара книга. Върху смачканата корица с избелели релефни букви пишеше: „ДАРИЪС, СИН НА МАРКЛЪН“.
Кормия се намръщи и осъзна, че е виждала това име и преди… в стаята на Братството на черния кинжал в библиотеката. Дневник на един от братята. Ето защо е бил запазен. Загледа се в заключените врати и й се прииска да е живяла тук навремето, когато сградата е била отворена и всеки е можел да влиза свободно, както в библиотеката. Но това бяха порядки отпреди нападението.
Нападението беше променило всичко. Изглеждаше немислимо, че отцепници от собствената й раса бяха дошли въоръжени от Далечната страна, за да плячкосват. Бяха влезли през портал, който сега беше затворен, и бяха нахлули в Съкровищницата. Предишният Примейл беше загинал, бранейки жените си, като бе убил тримата цивилни, но после бе издъхнал от раните си. Тя предполагаше, че той е бил баща й.
След този ужасен момент Скрайб Върджин беше затворила портала и който искаше да влезе, минаваше през личните й покои. Като предпазна мярка Съкровищницата беше винаги заключена, освен в случаите, когато бижутата трябваха за изолацията на Скрайб Върджин или за някои церемонии. Ключът беше у Директрис.
Тя чу шумолене и погледна към алеята между колонадата. Напълно забулена фигура се движеше с куцукане, като влачеше единия си крак под дългата черна роба, а скритите ръце държаха цял куп хавлиени кърпи.
Кормия припряно отмести поглед и забърза напред с желание да се отдалечи и от тази жена, и от Храма на Примейла. Спря се възможно най-далече и от двете чак при отразяващото езерце.
Водата беше бистра и абсолютно неподвижна — огледало, отразяващо небето. Щеше й се да потопи краката си в нея, но не беше позволено…
Слухът й долови нещо.
Отначало не беше сигурна какво чу и дали наистина имаше нещо. Наоколо не се виждаше никой, нямаше нищо, освен Гробницата на младенците и гората от бели дървета, която ограждаше светилището. Тя чакаше. Когато звукът не се повтори, реши, че е бил плод на въображението й, и продължи.
Въпреки че се страхуваше, беше привлечена от гробницата, в която полагаха мъртвородените бебета. Тръпки полазиха по гръбнака й. Никога не идваше на това място, което важеше и за другите Избраници. Всички избягваха тази уединена квадратна сграда с бяла ограда. Над нея бе надвиснала печал, осезаема като черните сатенени ленти, вързани на дръжките на вратите.
О, Скрайб Върджин, възкликна тя наум, съдбата й скоро щеше да е свързана с това място, защото дори за Избраниците мъртвородените бебета бяха често явление. Частици от нея щяха да почиват тук, откъсвани от тялото й една след друга, докато от него не останеше само черупката. Фактът, че не можеше сама да избира своите бременности, че „не“ като дума и като мисъл дори, бе нещо абсолютно непозволено за нея, че потомството й щеше да е впримчено в същата роля, я накара да си представи как тя самата лежи в уединената гробница, заключена сред най-мъничките покойници.
Тя придърпа краищата на робата си по-близо до врата си и потрепервайки се загледа в портите. Преди мястото пораждаше тревога у нея и чувството, че малките душици са самотни, макар и да бяха в Небитието, където би трябвало да ги очакват щастие и покой.
Сега храмът всяваше ужас у нея.
Отново чу същия звук и отскочи назад, готова да побегне от злочестите духове, които витаеха вътре.