Само че това не беше дух на младенец. Не бе никакъв призрак, а нещо съвсем реално.
Тя безшумно заобиколи ъгъла на сградата.
Лейла седеше на тревата с колене, приближени към гърдите, и обхванала тялото си с ръце. Главата й беше наведена, раменете й потръпваха, а косата и робата й бяха мокри.
— Сестро? — пошепна Кормия. — Какво става с теб?
Лейла вдигна глава и бързо избърса сълзите от бузите си.
— Остави ме. Моля те.
Кормия се приближи и коленичи.
— Кажи ми. Какво се случи?
— Не ти трябва да знаеш.
— Лейла, кажи ми. — Тя искаше да протегне ръка към нея, но това не беше позволено, а не искаше да я разстройва още повече. Вместо докосване й предложи утехата на нежни думи и успокояващ тон. — Сестро, нека успокоя болката ти. Моля те, кажи ми. Моля те.
Избраницата поклати русата си глава и от прическата й се изплъзнаха още кичури.
— Провалих се.
— Как?
— Аз… провалих се. Не успях да доставя удоволствие. Бях отхвърлена.
— От кого?
— От мъжа, който премина през преобразяването. Беше готов, но когато го докоснах той загуби желание. — Дъхът на Лейла премина в хлипане. — И аз… трябва да докладвам на краля за случилото се, както повелява традицията. Длъжна бях да го направя, преди да си тръгна, но бях ужасена. Как да кажа на Негово Величество? Ами на Директрис? — Главата й отново клюмна надолу, сякаш нямаше сили да я държи изправена. — Обучена бях от велики наставници да доставям удоволствие. А изложих всички нас.
Кормия реши да рискува и положи ръка върху рамото на Лейла, като си помисли, че винаги е било така. На плещите на всяка Избраница тегнеше бремето за цялата им общност, когато тя изпълняваше официална задача. Затова не съществуваше личен позор, само огромната тежест на колективния провал.
— Сестро…
— Ще трябва да се оттегля за размисъл, след като говоря с краля и Директрис.
О, не… Размисъл означаваше седем цикъла без храна, без светлина, без контакт с другите за изкупване на провинение от най-високо ниво. Най-лошото, или поне така бе чувала Кормия, се оказваше липсата на светлина, тъй като Избраниците жадуваха за нея.
— Сестро, сигурна ли си, че не те е пожелал?
— Мъжките тела не лъжат за това. Милостива Скрайб Върджин… може би е по-добре така. Нищо чудно да не успеех да го удовлетворя. — Погледна я със светлозелените си очи. — Добре, че не бях аз твой инструктор. Обучавана съм само на теория, не на практика, така че не бих могла да ти предам изпитани знания.
— Бих предпочела теб.
— Не си много разумна тогава. — Лицето на Избраницата внезапно остаря. Изглеждаше направо древно. — И аз научих урока си. Ще се оттегля от редиците на ерос. Очевидно съм напълно неспособна да поддържам тяхната традиция.
Кормия не хареса мъртвешката сянка в погледа на Лейла.
— Може вината да е била в него.
— Няма причина да го обвинявам. Просто не му донесох наслада. Това е моето бреме, не неговото. — Лейла избърса една сълза. — Трябва да ти кажа, че няма по-голям провал като сексуалния. Нищо не наранява така дълбоко, като отхвърлянето на голотата ти и на инстинкта ти за сливане с този, когото желаеш… Да те отхвърлят, докато си без дрехи, е най-тежката форма на отказ. Затова трябва да се оттегля от редиците на ерос не само заради честта на традицията им, но и заради себе си. Не мога да преживея това отново. Никога. Сега върви, моля те, и не казвай на никого за това. Трябва да дойда на себе си.
Кормия искаше да остане, но не й се струваше редно да спори. Стана, свали горната си роба и наметна своята сестра. Лейла вдигна поглед изненадана.
— Повярвай, не ми е студено.
Ала докато го казваше, загърна дрехата плътно около врата си.
— Довиждане, сестро. — Кормия се обърна и тръгна покрай огледалното езерце.
Погледна млечносиньото небе и й се прииска да закрещи.
Вишъс завъртя тялото на Джейн и я намести така, че да е сгушена до гърдите му. Харесваше му да е близо до него, от лявата му страна, така че бойната му ръка да е свободна да убие за нея. Докато лежеше тук сега, се чувстваше по-концентриран отвсякога, не беше имал толкова ясна цел в живота си: за него беше важно само и единствено да я запази жива, здрава и в безопасност и силата, с която се бе вкопчил в тази мисия, го караше да се чувства завършен.
Той съществуваше такъв, какъвто бе, заради нея.