— Кажи нещо, Блей.
Блей кимна и извади кимоното си.
— Да, а ако натрупаш и маса, ще станеш с размерите на братята.
— Грамадант.
— Това също не е дума, загубеняко.
— Добре де. Наистина, наистина, наистина голям. Така по-добре ли е?
Джон поклати глава, остави учебниците си на пода и натика омалелите му дрехи в най-близкото кошче за боклук.
Когато се върна, се изправи до приятелите си и осъзна, че надвишаваше и двамата с поне десет сантиметра. Беше висок колкото Зи.
Хвърли поглед към Леш. Да, надвишаваше и Леш също.
Мръсникът се обърна, докато събличаше тениската си, сякаш почувствал взора на Джон. С плавно движение изпъна рамене и мускулите му се очертаха под кожата. На стомаха си имаше татуировка, която се беше появила там през последните два дни и представляваше дума на Древния език, която Джон не можеше да разчете.
— Джон, дотътри си задника в коридора за малко.
Всички замлъкнаха, Джон се озърна и видя Зейдист да стои до вратата с изключително делови вид.
— По дяволите — прошепна Куин.
Джон остави раницата си, затвори шкафчето и прибра тениската в панталоните си. Отиде при брата колкото можа по-бързо, като заобикаляше останалите момчета, докато те се преструваха, че са заети със заниманията си.
Зи задържа вратата отворена, докато Джон излезе в коридора. Затвори я и каза:
— Тази нощ ще се срещнем точно преди изгрева както обикновено. Ще пропуснем разходката. Трябва да поговорим.
Джон изписа:
— В същия час ли?
— Четири сутринта. Колкото до тренировката тази вечер, искам да почиваш в залата, но да вземеш участие в урока по стрелба. Ясен ли съм?
Джон наведе глава, после хвана ръката на Зи, когато мъжът се извърна от него.
— Заради снощи ли е?
— Да.
Братът отиде до двойните врати на залата и ги отвори. Те издадоха дрънчащ звук.
Блейлок и Куин се приближиха към Джон.
— Какво става? — попита Блей.
— Ще си имам проблеми заради онези лесъри — обясни Джон с жестове.
Блей зарови ръка в червената си коса.
— Трябваше да те защитя по-добре.
Куин поклати глава.
— Джон, ще се застъпим за теб. Идеята да отидем в клуба беше моя.
— А пистолетът — мой.
Джон се опита да изглежда спокоен.
— Всичко ще бъде наред.
Или поне той така се надяваше. Беше на косъм да го изхвърлят от програмата.
— Между другото… — Куин сложи ръка на рамото на Джон. — Нямах възможност да ти благодаря.
Блей кимна.
— Нито пък аз. Снощи постъпи абсолютно правилно. Спаси ни.
— Беше напълно наясно какво правиш.
Джон почувства, че лицето му се изчервява.
— Колко сте сладки — изръмжа Леш. — Кажете, тримата теглите ли жребий кой да е отдолу, или винаги е Джон?
Куин се усмихна и оголи кучешките си зъби.
— Някога показвали ли са ти разликата между добър и лош удар? Бих се радвал да ти демонстрирам. Може да започнем още сега.
Джон пристъпи пред приятеля си и се озова лице в лице с Леш. Не каза нищо. Само погледна отгоре към другия. Леш се усмихна.
— Имаш да ми кажеш нещо ли? Не? Я почакай. Ти все така нямаш глас, нали? Боже… какъв нещастник.
Джон усещаше, че Куин се готви за скок. От приятеля му се излъчваха топлина и напрежение. Джон се протегна назад и опря ръка в гърдите му, за да спре сблъсъка.
Ако някой щеше да се разправи с Леш, това беше Джон.
Леш се засмя и затегна колана на кимоното си.
— Не се прави на нещо, което не си, Джон, момчето ми. Преобразяването не променя същността ни, нито коригира физическите недъзи. Нали така, Куин? — Той се обърна и измърмори под нос: — Асиметричен нещастник.
Преди Куин да успее да му се нахвърли, Джон се завъртя и го хвана през кръста, а Блей блокира едната му ръка. Въпреки обединените усилия и на двамата, усещането беше, сякаш се опитваха да спрат бик.
— Успокой се — изсумтя Блей. — Просто се отпусни.
— Ще го убия в някой от следващите дни — изсъска Куин. — Кълна се в Бога.
Джон се загледа в отправилия се бавно към залата Леш. Закле се пред себе си, че ще го пребие от бой, дори това да значеше да го изхвърлят от програмата завинаги. Винаги беше смятал, че който обижда приятелите му, трябва да си плати. Точка по въпроса.