— Не — процеди тя. — Почакай…
Фасът беше изпепелен и той духна остатъците. Финият прашец се разнесе из въздуха.
— Бих дал всичко, за да се отърва от това. Въпреки че трябва да призная колко е удобно, когато нямам пепелник.
Джейн се почувства замаяна по безброй причини, но главно от мисълта за неговото бъдеще.
— Майка ти ли настоява да се ожениш?
— Да. Мога да те уверя, че не бих се предложил доброволно. — Ви погледна към нея и за част от секундата тя можеше да се закълне, че той беше готов да изключи нея от това правило. Но той отклони поглед.
Боже, мисълта за него с някоя друга, дори да не си го спомняше, беше като ритник в корема.
— Колко? — попита Джейн с дрезгав глас.
— Не ти трябва да знаеш.
— Кажи ми.
— Не мисли за това. Аз се опитвам да не го правя. — Той погледна към нея. — Те няма да означават нищо за мен. Въпреки че двамата с теб не можем… Както и да е, няма да значат нищо.
Беше ужасно от нейна страна да се радва.
Той си сложи отново ръкавицата и останаха мълчаливи, докато колата се носеше в нощта. Най-накрая спряха. После потеглиха. Спряха. Тръгнаха отново.
— Сигурно сме в центъра, а? — заговори тя. — Сякаш има много светофари.
— Да. — Той се наведе, натисна бутон и спусна преградата, така че тя можеше да погледне навън през предното стъкло.
Да, бяха в центъра. Беше се върнала.
Очите й се напълниха със сълзи, тя примигна, за да ги прогони, и погледна надолу към ръцете си.
Малко по-късно шофьорът спря мерцедеса пред нещо, което изглеждаше като сервизен вход към тухлена постройка. Имаше стабилна метална врата с надпис „Частна собственост“ и бетонова рампа, която водеше към платформа за разтоварване. Беше чисто по начина, по който са чисти добре поддържаните жилищни сгради. С други думи, захабено, но без разпилян наоколо боклук. Ви отвори вратата си.
— Почакай вътре.
Тя сложи ръка на сака с дрехите си. Може би беше решил да я върне обратно в болницата. Само че този вход на „Св. Франсис“ не й беше известен.
Секунди по-късно той отвори вратата и посегна с голата си длан.
— Остави си нещата. Фриц, ще се върнем след малко.
— За мен ще е удоволствие да почакам — усмихна се старецът.
Джейн излезе от колата и последва Ви до бетоновите стълби, намиращи се до рампата. През цялото време той беше плътно долепен до нея. Пазеше я. Някак отвори масивната метална врата без ключове. Просто сложи длан на бравата и се втренчи във вратата.
Странно, че когато влязоха, той не се отпусна. Поведе я бързо по коридора към товарен асансьор, като се озърташе наляво и надясно, докато се движеха. Не беше осъзнала, че се намират в луксозната сграда „Комодор“, докато не прочете съобщение от домоуправителя, залепено на бетонната стена.
— Имаш апартамент тук? — попита, въпреки че беше повече от ясно.
— Последният етаж е мой. По-точно половината от него. — Влязоха в сервизния асансьор, застлан с износен линолеум и осветен с лампи, поставени под мрежа. — Бих искал да те преведа през главния вход, но е прекалено изложен на показ.
Асансьорът се разтресе, когато потегли нагоре, и тя посегна да се опре на стената. Ви хвана ръката й над лакътя, за да я задържи, и повече не я пусна. А и тя не искаше да я пуска.
Ви беше все така напрегнат, когато асансьорът спря рязко. Обикновеното на вид преддверие не беше нищо особено. Имаше две врати и изход към стълбището, за да има някакъв смисъл от съществуването му. Таванът беше висок, но без декорация, а килимът беше шарен и с къси власинки от типа, който Джейн беше виждала по болничните чакални.
— Насам.
Тя го последва до края на един коридор и се изненада, като го видя да вади златен ключ, за да отключи вратата.
Каквото и да имаше вътре, бе обгърнато от плътен мрак, но тя го последва без страх. Имаше чувството, че дори да се озоват под артилерийска стрелба, с него до себе си тя пак би излязла невредима. А и мястото миришеше добре. На лимон. Сякаш скоро бе почиствано.
Той не включи никакво осветление. Само хвана ръката й и настойчиво я дръпна напред.
— Не виждам нищо.
— Не се безпокой. Няма нищо, което да те нарани, а и аз знам пътя.
Тя увисна на ръката му и тръгна след него, докато накрая не спряха. Според начина, по който ехтяха стъпките, тя реши, че мястото е голямо, но нямаше представа от формата му.